Вкусът на утрото
Ти виждал ли си изгрева във капчица роса?
Как се разпръсква светлина от нея?
И как струи от мократа трева
един копнеж на Слънцето- да грее.
Ти чувал ли песента на птиците,
когато утрото ги гали с хладни длани?
И как с възторг посрещат светлината,
пролазваща над спящите поляни...
Отпивал ли си малки глътки сини
от сутрешното свежо настроение?
Отпивал си... а пък вкусът им
напомнял ти е винаги за мене...
Такива диви, неопитомени...
тръпчиви малко, но с вълшебен аромат...
Проникват във душата ти.И там остават.
За да покълнеш после в моя свят.
написа caribiana на 1.10.07
Заради дъжда...
По стъпките на пролетния дъжд,
дойдох единствено,за да се влюбя в теб.
Измислях си,че можеш да ме стоплиш,
и кръстих те Синът на Феб.
Заравях ветровете във очите си
и се топях във ледените ти ръце.
За сляпата любов бях чувала.
Ала не вярвах,че се случва с мен.
Сега дъждинките ми са безброй кристалчета.
Ледът не топли.Знаех от преди.
А исках просто някой да ме сгрее...
Виновен бе дъжда, нали?
написа caribiana на 29.9.07
Защото...
Защото люлката ми са люляли ветрове,
вълните, непокорните са ми орисници,
проходила съм покрай тези брегове
под волните криле на птици-скитници,
защото фарът на пристанището ми е брат,
а корабите-светли, нощни замъци,
превръщам се в русалка в полунощ
под тлеещите златни ,лунни пламъци.
И в моя свят- искраща морска пяна,
сапунено балонче светлина,
събирам обичта си разпиляна
и се прераждам пак в жена.
написа caribiana на 26.9.07
В раковината
Във вените ми на магьосница
кръвта тече,по-пламнала от слънце.
Червена като истина.И топла.
И хукнала като разпенен бързей.
В очите ми, където са зениците,
се крият огънчета златни.
А ирисите ми преливат в лято
и чезнат в тъмна необятност.
В косите ми се ражда пролетта
и ветровете спират за почивка.
Понякога една Луна
ги сплита със лъчи-усмивки.
А във сърцето ми магьосническо има свят,
във който влизат само неколцина.
И там аз пазя любовта за Теб,
заключена във бяла раковина.
написа caribiana на 26.9.07
В огледалото
Утрото се буди, крехко като чувство,
и потропва с пръсти по спящите стъкла.
Отварям му да влезе.Излизам от съня си.
И сънена и топла прекрачвам във деня.
Замлъква огледалото,когато го поглеждам.
Превръща се отново във приказен портал,
през който, ако искам, мога да избягам
обратно във съня си- в света от син кристал.
Където съм забравила какво е да си тъжен.
Където Теб те има и не ми е пусто.
Където от ръцете ти ми става много нежно,
когато от очите ти прегърната се чувствам...
написа caribiana на 26.9.07
