Постинг
22.06.2016 23:23 -
John Yardley
Случайно да владееш телепатия?
Говоря си със теб наум.
На глас понякога е страшно трудно.
Понеже чувствата връхлитат
и нямам думи. Нямам думи.
Наум, останала по сетива,
по-лесно мога да ти се разкажа.
А иначе - мълча. Мълча.
И тишината става страшна.
Не знам разбираш ли ме. Може би...
А може би не ме разбираш.
Но аз, затворила очи,
наум, на глас - все те обичам.
написа caribiana на 28.5.09
Врата към теб Откраднах малко залез...Две-три шепи. Сега ще взема ъгълче Луна. И няколко звезди. От по-най-светлите. И щипка вятър /ей така - за цвят./ Ще нарисувам с тях една картина. С небе, със лодка, с тебе. И с врата. А аз през нея после ще премина, да вляза в този нарисуван свят. Ще ме познаеш ли? Не знам. Но ще се влюбиш. /това сама не знам защо го знам :)/. Ръцете ти ще ме прегръщат много дълго и после лодката ще вдигне две платна. Ще вдигнем котвата и вятърът ще духне. Ще плаваме над нощната Земя. Сега започвам вече да рисувам картината с вълшебната врата. написа caribiana на 28.5.09
Отвъд хоризонта... Ела...морето вече спи. Луната е направила пътека. Не вярваш ли? По нея се върви. /Но само ако стъпваш много леко./ Тръгни със мен. Аз зная този път. От много нощи го вървя самичка. Той стига чак до края на Света. Където с тебе бихме се обичали. Хвани ръката ми. И нека да поскитаме над царството на сънените риби. А на брега, закотвени, следите ни едва ли ще посмеят да си идат. Ще се завърнем заедно сутринта. Навярно същите. И малко променени. Аз ще оставя себе си във твоя свят, а ти бъдеш вкоренен във мене. Морето спи. Не вярваш ли? Ела! Пътеката ни чака цяла вечност. И води чак до края на Света. Където ще се сгуша във ръцете ти... написа caribiana на 28.5.09
Най-дългата целувка на света Над твоя град живеят чудеса. И всяка вечер слизат във съня ти. Камбанките на вятъра звънят, когато облаците нежно се прегръщат. Луната пее в рокля от мъгли и стъпките и блесват във водата. Понякога не спира да вали. Понякога не спира да е лято. А някога аз слизам над града и ти ме срещаш нощем. Непозната. Но вярваш още. Вярваш в чудеса. И тръгваш да догониш тишината ми. И някога навярно ще ме спреш. Навярно ще приличаме на влюбени. Ще ме целунеш сигурно. За лека нощ. И чак до сутринта ще ме целуваш. написа caribiana на 27.5.09
На любовта и трябва много малко... Зелените очи на пролетта вместо зеници имат маргаритки. Косите и - разлистена трева, а вятърът небрежно я разплита. Гласът и - лястовичи глас, кръжи покрай стрехите и ги пълни. Ръцете и са клони на липа и в тях звездите плачат на разсъмване. Зелените очи на пролетта потъват в сините очи на лятото. И точно там започва любовта - във стъпките им, минали по пясъка, над който облаците шият дъждове и слънцето преде лъчи и ги разприда. В два погледа и четири ръце... и шепа стихове, написани по мидите... написа caribiana на 27.5.09
Желания за сбъдване... Тази нощ небето не заплака. Запази си звездите до една. А аз стоях сама и тихо чаках един безумно дълъг звездопад. Луната изтъня и ме докосна с прозрачно-сини призрачни лъчи. Навярно пожела да омагьоса очакването в моите очи. Излезе вятър. Морски летен вятър. И грабна в шепи нощната тъга. Аз гледах от високо към Земята. Изглежда се превръщах във звезда... написа caribiana на 26.5.09
Врата към теб Откраднах малко залез...Две-три шепи. Сега ще взема ъгълче Луна. И няколко звезди. От по-най-светлите. И щипка вятър /ей така - за цвят./ Ще нарисувам с тях една картина. С небе, със лодка, с тебе. И с врата. А аз през нея после ще премина, да вляза в този нарисуван свят. Ще ме познаеш ли? Не знам. Но ще се влюбиш. /това сама не знам защо го знам :)/. Ръцете ти ще ме прегръщат много дълго и после лодката ще вдигне две платна. Ще вдигнем котвата и вятърът ще духне. Ще плаваме над нощната Земя. Сега започвам вече да рисувам картината с вълшебната врата. написа caribiana на 28.5.09
Отвъд хоризонта... Ела...морето вече спи. Луната е направила пътека. Не вярваш ли? По нея се върви. /Но само ако стъпваш много леко./ Тръгни със мен. Аз зная този път. От много нощи го вървя самичка. Той стига чак до края на Света. Където с тебе бихме се обичали. Хвани ръката ми. И нека да поскитаме над царството на сънените риби. А на брега, закотвени, следите ни едва ли ще посмеят да си идат. Ще се завърнем заедно сутринта. Навярно същите. И малко променени. Аз ще оставя себе си във твоя свят, а ти бъдеш вкоренен във мене. Морето спи. Не вярваш ли? Ела! Пътеката ни чака цяла вечност. И води чак до края на Света. Където ще се сгуша във ръцете ти... написа caribiana на 28.5.09
Най-дългата целувка на света Над твоя град живеят чудеса. И всяка вечер слизат във съня ти. Камбанките на вятъра звънят, когато облаците нежно се прегръщат. Луната пее в рокля от мъгли и стъпките и блесват във водата. Понякога не спира да вали. Понякога не спира да е лято. А някога аз слизам над града и ти ме срещаш нощем. Непозната. Но вярваш още. Вярваш в чудеса. И тръгваш да догониш тишината ми. И някога навярно ще ме спреш. Навярно ще приличаме на влюбени. Ще ме целунеш сигурно. За лека нощ. И чак до сутринта ще ме целуваш. написа caribiana на 27.5.09
На любовта и трябва много малко... Зелените очи на пролетта вместо зеници имат маргаритки. Косите и - разлистена трева, а вятърът небрежно я разплита. Гласът и - лястовичи глас, кръжи покрай стрехите и ги пълни. Ръцете и са клони на липа и в тях звездите плачат на разсъмване. Зелените очи на пролетта потъват в сините очи на лятото. И точно там започва любовта - във стъпките им, минали по пясъка, над който облаците шият дъждове и слънцето преде лъчи и ги разприда. В два погледа и четири ръце... и шепа стихове, написани по мидите... написа caribiana на 27.5.09
Желания за сбъдване... Тази нощ небето не заплака. Запази си звездите до една. А аз стоях сама и тихо чаках един безумно дълъг звездопад. Луната изтъня и ме докосна с прозрачно-сини призрачни лъчи. Навярно пожела да омагьоса очакването в моите очи. Излезе вятър. Морски летен вятър. И грабна в шепи нощната тъга. Аз гледах от високо към Земята. Изглежда се превръщах във звезда... написа caribiana на 26.5.09
Няма коментари
