Брррррррррррррррр! " Бургас 6°C Предимно облачно Усеща се като: 3°C" СиноптикБГ По улиците слиза нощен студ. Градът се свива. И настръхва. Два слънчеви прозореца мълчат и между тях прелита топло чувство. А аз треперя на заспалия балкон. Студено е. Наистина. Ужасно... Обаче някак си в уютното легло без тебе ... ми е прекалено тясно. И за това си те мечтая на студа. Май само аз и гларусите не заспиваме. Поне да имаше една Луна... А то - небе по-тъмно от индиго. Сега какво...Да пия чаша чай. И да си фантазирам как ме сгряват ръцете ти със нежна топлина... Ами, добре. Какво ли ми остава... :) написа caribiana на 23.4.09


За това звездите имат смисъл... Измислям си те. Просто си ми нужен. Нарекла съм те Раздавачът на мечти. Ти идваш в нощите, когато ми е тъжно и после двамата не можем да заспим. Броим звезди. И прекрояваме съзвездия. (Направих ти съзвездие Любов.) А ти превръщаш стаята ми във безбрежност и лодка става старото легло. Безмълвно с устни ме откриваш в полуздрача, почти по детски, плахо и невинно. Аз ставам сърцебиене. А под клепачите ми безброй вселени търсят ново име. Измислям ли те, Раздавачо на мечти? Или и ти ме търсиш в своите безсъници? Кажи ми ... Просто прошепни, че само аз съм твоето разсъмване... написа caribiana на 22.4.09


Фея, на заем от друга приказка Аз истинско момиче ли съм, или не? Парцалена "актриса" в куклен театър... Сърцето ми - парцалено сърце. Очите ми са копчета. Но плачат. На сцената - небе от плексиглас, в което гледам към Луна-прожектор. Звезди със станиолна светлина допълват имитацията "светло". А пък на мен така ми се обича... Къде е Феята със сините коси? Да ме превърне в истинско момиче ...или с парцалено момче да ме дари :) написа caribiana на 21.4.09


Ако ти липсва пролетното време... Мълчаливо е. Светлината ходи на пръсти. И тежи от любов. Даже пари. Идва прилив, от който небето възкръсва. Аз съм седнала на тротоара. Сплели клони, шушнат над мене черниците. И разтварят крехки листенца. Стават дом. За крилете на летните птици. И гнездо за почивка на времето. Аз съм никоя. И съм ничия. И съм чиста. Непораснала и съвсем ненамерена. В мен е тихо. Ако искаш - извикай ме. Ще посея лалета в сърцето ти. написа caribiana на 21.4.09


Докато те чакам... В очите ми спирално се разлиства тишина, покълнала от коренче мълчание. Небето днес е писта за крила. На ангели. (Не казвай, че са гларуси!) По улиците се разпридат тънки нишки на стъпки, стигнали до никъде. И никой не разбра онази истина - те водят скитника до изхода на лабиринта. Аз нямам скитник. Имам си кълбо от много обич и мечти за сбъдване. Ще вържа края му за този хоризонт, над който облаците стават пеперуди. Ще го търкулна някъде, напред... Дано да те намери...Аз те искам. А до тогава...ще съм ти море. Над мен дъгата тихичко си тананика... написа caribiana на 20.4.09


Усети го... Аз само като шепот ще те галя със устни, слепи от копнежи. Те много тихичко ще изговарят събраната във мене нежност. И цялата ще се прелея в теб- душа в душата, огън в огън. Тогава сигурно ще разбереш, че те обичам непростимо много... написа caribiana на 20.4.09


На твоя прозорец ... Добър вечер :) Вънка спи града. Ти самичък ли си? Да? Аз също... И ми стана скучно. За това тръгнах да си търся сънища. Как дойдох при тебе ли? Не знам. Просто тръгнах ей така, на слуки. Може би доведе ме Нощта... Или пък Съдбата...или друго... Ще ме пуснеш ли при теб? Вали... А прозорецът ти ми изглежда топъл. Долетях с чадърче на звезди и си нося лунен прах във джоба. Как летя ли? Ами...аз не знам. Просто вярвам, че го мога и това е. И пристигнах като на шега на прозореца на тихата ти стая. Искам да остана с тебе тази нощ. Вън е мокро. И е страшно. И е тъмно. Ще остана, само докато във прозорецът започне да се съмва. Имам нужда само да се сгуша в твоите ръце...поне за миг... После двамата, в дъжда заслушани, може би ще можем да заспим?
Всъщност ... тръгнах да си търся сънища... Може ли да изсънувам теб? Всяка нощ, навярно, ще се връщам да заспивам в твоите ръце... написа caribiana на 19.4.09


Не вярвам на дъжда... А е топло... Обаче вали. Монотонно звучи. Телеграфно. Тези капчици стават реки по атласите на стъклата ми. И прозорецът става планета, по която се скитам самичка. Няма кой да докосне лицето ми. И валя...уморено и тихичко. И измислям си тебе (отново). Сгушвам шепи във твоите длани. А дъждът се оглежда в прозорците, да ми каже, че всъщност те няма... написа caribiana на 19.4.09


Шепа ноти Някой свири на пиано. А нощта връзва леки люлки между клоните. В тях врабчетата, притихнали, ще спят. И е пролет...толкова е пролет! Нотите, като въздишка леки, се издигат плавно над града. И по техните невидими пътеки стъпва, босонога, Любовта. Бих могла да се разплача, но не искам. Просто...имам нужда да съм влюбена. А мелодията тихо се разплисква и заглъхва някъде из тъмното... написа caribiana на 18.4.09


Писмо (Неделя е...) 16.11.2008 Здравей. Какво да ти разкажа? За синята неделна тишина? За лъсналите плочки на паважа, под есенното слънце, сутринта... За гълъба на моята тераса, или за гларуса с разперени криле? Врабчета, по дърветата накацали и сгушени на клона – две по две. За рижавата котка под балкона, която спи на каменните стъпала. Сънува сигурно, че пеперуди гони и с лапичка помахва във съня. За улиците, по които никой не ходи тази сутрин. Във неделя. И въздуха дори похърква тихо, завил се във неделната постеля. За чая ми. Навярно е изстинал. На чашата ми има два жирафа. За сладкото от сини боровинки, което си живее там, във шкафа. За дразнещия звън на телефона. И за това, как тихо го изключвам.
За купичката с ментови бонбони (в която има също ключове). За гривните ми, пръснати на плота. Добре, че казах. Бавно ги прибирам... За Негово величество Живота? Неделя е. Животът си почива... И тъй...какво да ти разкажа, всъщност? Неделята на нищо не прилича! И за това ще минем без разказване. Здравей. Днес просто те обичам. написа caribiana на 18.4.09


Като писмо, изпратено по гълъб... Като писмо, изпратено по гълъб... Гларусите - бели сенки във тъмната нощ си разказват моряшки истории. Светлината се сви на кълбо и изчезна във нечий прозорец. Тишината на пръсти се вдигна и откъсна звезда от небето. После слезе и бавно премина в замечтания пулс на сърцето ми. А пък някакъв кораб далечен си измисли въздушни платна. И политна със тях над морето и над спящия пролетен град. Ако стигне до тебе, да знаеш, че е пълен със обич до горе. Ти къде си - не знам. За това я изпращам с летящия кораб :) написа caribiana на 17.4.09