Врата към теб Откраднах малко залез...Две-три шепи. Сега ще взема ъгълче Луна. И няколко звезди. От по-най-светлите. И щипка вятър /ей така - за цвят./ Ще нарисувам с тях една картина. С небе, със лодка, с тебе. И с врата. А аз през нея после ще премина, да вляза в този нарисуван свят. Ще ме познаеш ли? Не знам. Но ще се влюбиш. /това сама не знам защо го знам :)/. Ръцете ти ще ме прегръщат много дълго и после лодката ще вдигне две платна. Ще вдигнем котвата и вятърът ще духне. Ще плаваме над нощната Земя. Сега започвам вече да рисувам картината с вълшебната врата. написа caribiana на 28.5.09


Отвъд хоризонта... Ела...морето вече спи. Луната е направила пътека. Не вярваш ли? По нея се върви. /Но само ако стъпваш много леко./ Тръгни със мен. Аз зная този път. От много нощи го вървя самичка. Той стига чак до края на Света. Където с тебе бихме се обичали. Хвани ръката ми. И нека да поскитаме над царството на сънените риби. А на брега, закотвени, следите ни едва ли ще посмеят да си идат. Ще се завърнем заедно сутринта. Навярно същите. И малко променени. Аз ще оставя себе си във твоя свят, а ти бъдеш вкоренен във мене. Морето спи. Не вярваш ли? Ела! Пътеката ни чака цяла вечност. И води чак до края на Света. Където ще се сгуша във ръцете ти... написа caribiana на 28.5.09


Най-дългата целувка на света Над твоя град живеят чудеса. И всяка вечер слизат във съня ти. Камбанките на вятъра звънят, когато облаците нежно се прегръщат. Луната пее в рокля от мъгли и стъпките и блесват във водата. Понякога не спира да вали. Понякога не спира да е лято. А някога аз слизам над града и ти ме срещаш нощем. Непозната. Но вярваш още. Вярваш в чудеса. И тръгваш да догониш тишината ми. И някога навярно ще ме спреш. Навярно ще приличаме на влюбени. Ще ме целунеш сигурно. За лека нощ. И чак до сутринта ще ме целуваш. написа caribiana на 27.5.09


На любовта и трябва много малко... Зелените очи на пролетта вместо зеници имат маргаритки. Косите и - разлистена трева, а вятърът небрежно я разплита. Гласът и - лястовичи глас, кръжи покрай стрехите и ги пълни. Ръцете и са клони на липа и в тях звездите плачат на разсъмване. Зелените очи на пролетта потъват в сините очи на лятото. И точно там започва любовта - във стъпките им, минали по пясъка, над който облаците шият дъждове и слънцето преде лъчи и ги разприда. В два погледа и четири ръце... и шепа стихове, написани по мидите... написа caribiana на 27.5.09


Желания за сбъдване... Тази нощ небето не заплака. Запази си звездите до една. А аз стоях сама и тихо чаках един безумно дълъг звездопад. Луната изтъня и ме докосна с прозрачно-сини призрачни лъчи. Навярно пожела да омагьоса очакването в моите очи. Излезе вятър. Морски летен вятър. И грабна в шепи нощната тъга. Аз гледах от високо към Земята. Изглежда се превръщах във звезда... написа caribiana на 26.5.09


Повтарям се...за стотен път /поне/ Не знам дали си чувствал топлината, когато съм сънувала, че те целувам. Не знам дали си шепнел думите ми, когато дълго съм стояла будна. Не знам дали дъждът ме е рисувал по късните прозорци в тишината ти. Не знам дали изобщо си е струвало да те заключвам шепнешком в душата си... Но знам, че ако мога да докосна раменете ти със плахи, много плахи устни, ще бъда най-щастливото момиче на планетата. И няма да поискам да те пусна... написа caribiana на 25.5.09


Светът, във който утре ще ме има Всяко стръкче трева е вселена, впила коренче в тази земя. И пулсира животът в зелено, отразен сутрин в капка роса. Аз съм твърде голяма да видя тези малки добри светове, над които пчелите прелитат и жужат с посребрени криле. А под тях група охлюви бродят и озъртат високи очи. Носят къщи, препълнени с пролет, на кафяви и бели черти. Бързат мравки и кацат калинки. И мирише на слънце земята. А небето е толкова синьо и танцува в полите му вятърът. Ако утре не бъда момиче, бих могла да съм стръкче трева. От земята към теб ще надничам, скрила своята женска душа... написа caribiana на 25.5.09


Теб, когото... И не, че днес ще бъда по-различна... Напротив - същата съм си и гоня вятъра. Съвсем не съм престанала да те обичам - в мечтите си, копнежите и тъй нататък. Но само малко се усещам по-наситена, защото лятото прегърна раменете ми и босите му стъпки в мен преминаха, а песъчинките блестяха по нозете му. И пареше асфалта по петите му - стопено слънце - капчици жарава. А аз все още искам да обичам не само изгревите, идващи от ляво... И не, че някога ще бъда по-различна. Дори когато купесто - дъждовна валя в очите си и те отричам ще търся теб. Отново и отново... написа caribiana на 24.5.09


Чакай ме... Не ме сънувай тази нощ. Недей. И без това сама ще дойда. Направила съм впряг от ветрове и някак съм уверена в посоката. Ти спи спокойно. Аз ще долетя през сребърните нишки на мъглата. И цяла нощ до тебе ще стоя. И ще се влюбвам в тебе без остатък. Когато се почувствам уморена, за малко ще се сгуша до гърдите ти. Ще слушам пулса ти безкрайно дълго време, чак до когато трябва да отлитна. Ще те целуна. Някъде към пет. Да бъда първа, още преди изгрева. Ще ти оставя мъничък куплет, за да си сигурен, че мен ме има. Не ме сънувай тази нощ. Недей. Аз вече полетях с криле от вятър. Ако не вярваш - погледни небето. Ще видиш силуета ми върху Луната. написа caribiana на 24.5.09


Не зная адреса ти, но ще пиша Здравей, Художнико на Нощното небе. Отдавна все се каня да те питам - с какво рисуваш тези цветове на тихото блещукане в звездите? И от какво ги правиш, че така крадат мечтите ми, сърцето и съня ми? Ще мога ли да се науча аз, или това е твоя древна тайна? И, всъщност, ти къде стоиш? На пръсти ли се вдигаш, да ги стигнеш, или от малък можеш да летиш и ти е лесно, както дишането? Кажи, Художнико на Нощното небе... Коя звезда за мен си нарисувал? Дали под нея точно някой ден ще дойде Той и мене ще целуне? написа caribiana на 23.5.09


Не знам сънувала ли съм те... Когато нощем идваш уморен, аз спя. По-кротка и притихнала. А ти отключваш късното небе, потънал в аромата на косите ми. Докосваш с устни лявата ми длан и тихо влизаш в будните ми стихове. Понякога оставяш къс Луна във ъгълчето на смутените ми мигли. Когато се събудя, съм сама. Но във дланта ми малък отпечатък напомня, че се случват чудеса... А пътищата са известни на сърцата. написа caribiana на 23.5.09

  Автор Caribiana