... (на точки) Ти си ми многоточие. До последната точка. Всички думи прерових, но ти не си в тях. И мълчиш във очите ми, а под клепките боцкаш. Много-точно рисуваш сълза след сълза. А къде да намеря най-верните думички, като имам от тебе само няколко спомена? Ще изрежа сърцето си със назъбена ножичка. Да живея без него не е нищо особено... Без това то мълчи. То мълчи упорито. И го прави умело. И го прави нарочно. А под моите мигли те помнят сълзите -
как замлъкваш във мен след последната точка... написа caribiana на 9.4.09


Кратко, наивно и искрено. Кратко, наивно и искрено. Изрязах си сърцето от небе. И за това сега се пълни често със дълги и проливни дъждове. Не си мисли, че му е лесно. Подай му слънце. Просто лъч. И виж как грейват капчиците под очите ми. То е сърце. И не е с ключ. Отваря се единствено с обичане. написа caribiana на 8.4.09


Луни Луната се пързулна по комина. Увисна над последния етаж. Поръби силуета си със синьо и птиците по клоните приспа. Събуди котките и нощните пазачи. И стана муза на един поет. Наля коняк във пет- шест чаши и много нежност в нечии ръце. А аз отново просто си я гледам. Отново със Луната си мълчим. Изглежда за това ми казват често, че имам пълнолуния в очите... написа caribiana на 8.4.09


Когато те видят очите ми... Когато те видят очите ми... Във друг живот ще бъда слънчоглед. Ще се родя в едно поле, накрай Земята. Ще ме целуват сутрин топли дъждове, а после дълго, дълго ще ме гали вятърът. Ще съм далеч. Ще съм далеч от теб. През девет планини, и зад десетата. И само знаците по синьото небе ще боцкат носталгично по сърцето ти. И някой ден, навярно ще решиш, че някъде далеч, накрай Земята, зад десет неизбродни планини под Слънцето на юг те чака някой. Ще ме познаеш ли, кажи, тогава? Сред жълтото море от слънчогледи? Аз мисля - да. Защото ще забравя към Слънцето в небето да погледна. написа caribiana на 8.4.09


От нечии устни... От нечии устни... Въздишка съм, откъсната от вятъра. На вкус съм липова. И жълта. Танцувам менует върху Луната и се завъртам... Отронвам дъжд от устните на облака. Целувам го. По - бавно. Земята тази вечер е по-обла. Вероятно... Изтръгнати са всичките и ръбове, игли, ъгли...и върховете и. Потъвам меко в шепите на тъмното. И светя... написа caribiana на 7.4.09


От зори, от зори От зори, от зори, от зори до късна вечер... (иначе би трябвало да се казва "Настроение", но сигурно ще е 553 842 117 стихче с такова име, а то държеше на своята неповторимост:)) Разминах се с един кипарис сутринта, а той звънеше. Целият звънеше! И пееше, навярно, със гласа на сгушените в клоните врабчета. По керемидите търкаляше лъчи едно добро и много старо слънце. Зюмбюлите примамваха пчели със сините си дъхави качулчици. Градът протегна улици и се събуди. Препече хляба, пръсна аромат. Два гълъба се караха до лудост, за нещо, за което не разбрах. Небето беше прясно и солено -
на мен такова точно ми отива! Целувам вятъра и пролетното време. В такива дни съм дяволски щастлива! написа caribiana на 7.4.09


Вероятно...или може би не... Вероятно...или може би не... Ще се скрия в пролуката между вчера и утре и до късно ще пиша безадресни писма. Ще постеля море във най-тъмния ъгъл а над него - свещичка - един лъч от звезда. Ще мълча и ще пиша. Ще съм влюбена в някой. Той ще знае езика на всичките облаци. Само няма да знае къде да ме чака. Но ще има усмивка за всяка дъждовност. После той ще ме види - в отвора на времето. Ще протегне ръка след безумното лутане. Ще целуна дланта му. И докоснал небето, ще заспи, уморен в топлината на скута ми. написа caribiana на 7.4.09


Въобразявам си просто... Небето ми помаха с опашка от Луна. Звездите се засмяха в очите на нощта. Заспиваха етажите един подир един. На покрива за стража стоеше крив комин. Мълчеше тротоара и си броеше плочките. Сънуваха калинките най-новите си точки. Една среднощна котка пресече на червено. А аз пък измислях как идваш да ме вземеш. И също си измислях как ставам Пепеляшка.
Небето се усмихва и маха със опашка. написа caribiana на 6.4.09


Това вече е разказвано... (но не значи, че ще спре да се случва) Аз оставам тука, на брега. Ще сънувам в Пясъчния Замък. Цяла нощ ще вярвам в чудеса, а по изгрев...мене ще ме няма. Ще останат само шепа миди, пръснати небрежно край вълните. Тихо и на пръсти ще си ида - мълчалива и съвсем невидима. Принцът вярва само на принцеси. Аз не съм от неговия свят. Не целунах никога ръцете му. Просто се превърнах във вълна. Нищо. Приказката не е тъжна, Просто има малко тъжен край. На русалката едно и беше нужно - някой, за когото да мечтае... написа caribiana на 6.4.09


Нещо като дом ... (Той) Единственият, който вярва в приказки. (И приказките вярват в него.) Единственият, който може истински да ми изброди всичките пътеки. Единственият, който знае думите на заклинанието против моя плач. Единственият, който чува мелодията в мойта мълчина. Единственият, който съм запазила от обичта, с която наранявам. Единственият, който не намрази измислените кътчета в света ми. Единственият, който приютява капризите на женската ми същност. И за това Единствен си остава. Да има при кого да се завръщам... написа caribiana на 5.4.09


Пет минути Пет минути Седемнайсет звезди. Толкова светят в прозореца. И отрязък Луна над заспалия покрив. Срещу мене седи Тишината на стола. И мълчи с твоя глас. И не и се говори. И...какво ли ще каже... Все едно ми е вече. Нека просто флиртува спокойно със здрача. Аз броя светлинките на Голямата мечка. И не зная защо, но така ми се плаче... написа caribiana на 5.4.09

Автор Caribiana