Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.06.2016 23:34 - Случайно да владееш телепатия?
Автор: samuraivk Категория: Други   
Прочетен: 539 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 25.06.2016 23:39


 image


Да те попитам... Разкажи ми кой живее на Луната. Кой не я оставя да заспи? Кой рисува цяла нощ сияния във зелените и влюбени очи? Кой я прави толкова щастлива? Кой докосва устните и мълчешком? Кой по изгрев нежно я завива във високото и пухесто легло? Може би е Вятърът...не зная... Само той познава тишината и... Ако съм Луна, ще обещаеш ли някога да бъдеш моят Вятър? написа caribiana на 31.5.09


Принце мой...
Понякога намираш ли ме в мислите си? Защото в моите ме няма. Има теб. Не си герой от детските ми приказки, а просто си си Ти. Съвсем човек. Оставил си Пегасите неподковани /понеже те без друго си летят/. И мечът ти отдавна е забравен, забит във камъка на края света. Дворецът ти е скромен - от две стаи /съвсем апартаментно ми звучи :)/. От рицарски турнири нямаш рани... а и да имаш, ще си замълчиш. И синята ти кръв е разредена. Отдавна си забравил да си принц. Короната ти дреме, непотребна, в кашончето с момчешките игри... Такъв си ми във мислите. Не по-различен. Различен си единствено с това, че сигурно ще можеш да обичаш самата мен - и лоша, и добра. написа caribiana на 31.5.09


Една тъжна приказка
Тази нощ ще ти разкажа за ръцете си. Как не спят, защото им е празно. Как се чувстват тъжни като есени, тъй като те няма, и те няма... Как прегръщат само тишината ми и копнеят да сънуват раменете ти. Пръстите ми галят празнотата... а мечтаят в тъмното лицето ти. Дланите ми стават топли от очакване. И замират тихо, недогалени. Търсят устните ти някъде във мрака. А звездите капят, незапалени. Тази нощ ще ти разкажа за ръцете си... После ще заспя сама. Без тебе. В този наниз от студени вечности някога дали ще се намерим..? написа caribiana на 31.5.09


Без весла...
Със хладни и прозрачни пръстчета дъждът погали спящите дървета. По тротоарите притича сянката му, сребристо-светла. Два гларуса крадяха бели облаци и си подвикваха във здрача. А уличните лампи се усмихваха. И после плачеха. Градът утихна и заспа в прозорците. А в тях изгряха сини телевизори. Морето и небето си говореха. Днес бяха близо. А аз съм пак на края на света. В една самотна лодка от хартия. Луната се наметна с пелена. За да ме скрие. написа caribiana на 30.5.09


Вариация на тема...
"Колкото повече, толкова повече" :) Едва ли с теб ще спрем да се откриваме по облаците в дневното небе. Това, че си оставаме така безименни, не значи, че оставаме далеч. Когато думите ми плачат от безсилие и се превръщат в няма тишина, аз знам, че в мислите ти пак ме има- едно парченце паднала звезда. Не знам какви са тези разстояния, които ни разделят, и защо... Но знам, че всички километри между двама ни са просто километри от любов... Колкото повече километри, толкова повече любов... Ей за това обичам Мечо Пух :)) написа caribiana на 30.5.09


Може би когато се целунат...
Не беше дъжд, а просто шепа капки. И те тежаха в чантата на Облака. А той ги пръсна просто над асфалта, усмихна се, обърна се и...толкова. Прекрачи сградите и тръгна към морето. Сега му беше леко да лети. Очите му се взираха все там, където след залеза се раждаха звезди. Навярно беше много влюбен Облак, който очакваше любимата си над града. Аз чаках дъжд, но нищо. Не е болка. Все някога ще дойде и дъжда... написа caribiana на 29.5.09


Защото ти си моето безсъние...
Не спиш, нали? Разлистваш сънищата си и търсиш мене. И ми измисляш нови небеса. В очите ти от много дълго време мълчи по-влюбена една звезда. Не спиш. И аз. И стъпките ни се пресичат незнайно как, незнайно и къде. Усещаш ли как тайно те обичам? И как очаквам да се спреш при мен... Не спим. Защо... Защото във стъклата се отразява само тишина... Бих искала да стопля самотата ти, онази непростима самота. Не спя. Не спиш... Тогава ме почувствай. Почувствай устните ми. Затвори очи. Какво като е безутешно късно... Нали и двамата сега не спим. Тогава нека просто да се имаме...
Незнайно как. Невидими.
Но близки. Усещам дланите ти, галещи незримото. Не мога да заспя без теб. Не искам... написа caribiana на 29.5.09


Неща, които ще си крия тук.
Понеже не искам да
са на първа страница.

*** съвсем без сърце Аз някой ден ще остана съвсем без сърце. То ще тупка по листите в ритъм накъсан. Ще е глухо във мен. Ще е празно във мен. Ще живее мастилото в мъртвите думи. Ще остана без чувства, без болки, без очи за сълзи. Ще съм просто черупка. /Рапанче във пясъка.../ А душата ми - шепичка - и на сън ще шепти колко тясно е в мен... колко тихо и тясно е... Ще изпиша кръвта си, ръцете си, мислите... и косите, и дланите. И теб ще изпиша.
Ще ме няма във себе си.
Ще живея по листите. В най-червените и задъхани стихове... ~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~

Три звездички
" Да си вземем сбогом със онази любов, без която никак не можем..." Аз съм ... просто съм необяснима. /Защо ме караш всичко да ти обяснявам?/ И няма ли ме, всъщност най- ме има. В гърдите ти. Три пръста вляво. Забравил си ме, казваш...Колко чудно! Та как успя за ден да ме запомниш!? Била съм сън, а после съм се сбъднала... Е, днес съм вятър. Хуквай да ме гониш. Но щом си ме забравил, как така очакваш да ме видиш все край тебе? Нали съм спомен, вече избледнял. Така че хайде, изхвърли сърцето си. И спри да ме сънуваш. Уморена съм да идвам само в нежните ти сънища. Да ме сънува друг е вече времето. Омръзна ми при тебе да се връщам. До нови срещи в друг живот, разбойнико, опитомил душата ми на скитница. Отивам си и само Господ знае колко безумно много тебе съм обичала. ~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~

И други три звездички
Така вали...във локвите се давят отчаяни от времето листа. От облаци, звездите не изгряват. И няма даже спомен от Луна. Декември плаче някак безутешно. Завива се във зимното палто. Опитва се да ми разкаже нещо през мокрото и хлъзгаво стъкло. Заслушвам се. Но чувам само вятър. Декември няма глас. Вали без звук. Безмълвно хлипа, скрит във тишината, а аз мечтая да летя на юг... И исках уж да се разкажа по-накратко, но мислите ми рукнаха във стих. Декември е. Небето е квадратно. Студено ми е. А на вън вали... ~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~

Случайно да владееш телепатия?
Говоря си със теб наум. На глас понякога е страшно трудно. Понеже чувствата връхлитат и нямам думи. Нямам думи. Наум, останала по сетива, по-лесно мога да ти се разкажа. А иначе - мълча. Мълча. И тишината става страшна. Не знам разбираш ли ме. Може би... А може би не ме разбираш. Но аз, затворила очи, наум, на глас - все те обичам. написа caribiana на 28.5.09



Тагове:   стихове на caribiana,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: samuraivk
Категория: Други
Прочетен: 314365
Постинги: 453
Коментари: 31
Гласове: 382
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031