Мдам... Не ми рисувай облаци, цветя... Аз искам да ми нарисуваш вятър! Не ми рисувай слънце и дъга, а само отраженията им в реката. Не казвай с думи тихите неща, които са красиви във незримото. Понеже всички малки чудеса по принцип са така неуловими... написа caribiana на 15.5.09


Дали заради умората, или просто така, но... Някъде, между едно главоболие и парче шоколад, покрай рижите плитки на залеза, идва мисъл за теб. И замлъква нощта. И ми става безлунно и празно. А Луната е там. Но обърнала гръб, дирижира звездите на други. Всички мои звезди уморено мълчат, като спящи на покрива гълъби. Само някакъв сън е съгласен със мен и се скрива под моите мигли. Но и той ще си иде, сутринта, уморен. Само аз ще остана. Невидима. написа caribiana на 15.5.09


prкt а porter Къщите слагат новите си пролетни шапки - оранжеви, червени, тук-таме розови, забождат в тях вместо цветя комини, антени и понякога птици и тръгват на разходка по надвечерните улици. Не виждам краката им и плохите на пердетата им. Виждам само шапките им, надничащи между зелените прически на дърветата, защото в момента упражнявам еквилибристика по някакво въже, което даже не е въже, а кабел, опънат между два блока. Една къща има шапка с котка. Отива и. написа caribiana на 14.5.09


Друго нямам... А този стих премина под дъжда... И думите му ромоляха по асфалта. Дърветата, разперили листа, събираха търкулнатите капки. Прозорците, с отворени очи, записваха по дланите си строфи. И няколко усмихнати врабци подскачаха настръхнало и мокро. А този стих премина под дъжда. Протегнах длан. Поисках да го взема. Когато дойдеш, мога да ти дам най-пролетно-дъждовната поема. написа caribiana на 13.5.09


Като никой друг Аз знам, че си различен...И е хубаво. Защото можеш да приемеш моя свят. Не просто да ме гледаш много влюбено, а всъщност да не вярваш в чудеса. Аз знам, че можеш да ми се усмихнеш, когато шия роклички за феите. До рамото ми мълчешком, притихнал да слушаш как говоря на небето. Да ме прегърнеш, като плача за цветята, които някой е откъснал снощи. Да боядисаш заедно с мен дъгата. И после ... да си влюбен още. Аз знам, че си различен...и е хубаво. Не зная само има ли те някъде. Но знаеш ли...не сме изгубени. Щом още имам сили да те чакам... написа caribiana на 12.5.09


За да мога пак да те сънувам... От всички вйчери, събрани под клепачите ми, от всички птици, прелетели в мен, от синкавия привкус по здрачаване съм станала съвсем като море. Нехайна отливно и приливно безсънна по пясъка рисувам със ръка. Събирам мидички, звезди, и пълнолуния, и стъпките на някой по брега. Не помня от кога не съм заспивала... Да си море, изглежда, не е лесно. Но днес небето обеща да ми изсвири най-нежната приспивна песен... написа caribiana на 12.5.09


Водата, която рисува... Когато гледаш през сълзи, светът се стича. Прилича на рисунка. Акварел. Трептят криле - неуловени птици по тялото на сухото небе. И залезът вали. На тънки струи. И прави диря над утихващия град. По стъпките на вчерашното чудо черешови цветчета днес валят. И всички цветове преливат в синьо. А устните ти са солени. От морето. Светът заспива в своята картина и в няколко сълзи. Не го будете... написа caribiana на 11.5.09


За това ми напиши многоточие :) Пристигнах във съня ти най-случайно. Не си ме искал, нито аз пък - тебе. Но ето - имаше разветрени поляни, а аз си имах ято слънчогледи. И някак се получи.../като чудо:)/. От думите ми никнеха вълшебства. Разлиствах се по-жълта, и по-жълта, а ти ме гледаше с таена нежност. И никой не посмя да каже нищо. Но то отдавна нямаше значение. Безгласно и незримо се прегръщаме във точката на всяко изречение... написа caribiana на 11.5.09


И пак не можеш да си сигурен... Точно там, на ъгъла на пролетта, на няколко пресечки преди лятото, ще погледна към теб. За секунда ще спра. И ти ще помислиш, че навярно съм вятър. Ще премрежиш очите си, за да видиш добре. /Или да не влизат във тях песъчинки./ А пък аз ще разроша със немирни ръце тишината в косите ти. И така ще си ида. Ще стоиш точно там, съвсем неразбрал вятър ли беше, момиче ли беше... А над тебе небето ще направи дъга от дъжда във очите ти. И лъчите в сърцето. написа caribiana на 10.5.09


Нали? Луната днес е много ниска- едва до кръста на небето. И ми се струва страшно близко- почти я стигам със ръцете си. По бузите и с пръст рисувам три малки, бели маргаритки. И облото и пълнолуние се влива в ирисите на очите ми. Аз ставам леко полунощна, и тайнствено ти се усмихвам. Ти сигурно не знаеш още, но вече си ме заобичал :) написа caribiana на 9.5.09


Толкова е просто... Ако Ти ме очакваш, значи ме има. И не съм приумица на Слънцето. И не съм снежен ангел, стопил се след зимата, нито път без посока за връщане. Ако Ти ме очакваш, значи съм истинска. Kато вкус на сладко от малини. Сигурно съм като изгрева, разплискал всичките си думи над комините. Ако Ти ме очакваш, значи ще дойда. Останалото е почти невероятно. И сигурно ще те обичам безкрайно и безбройно - от тука до небето. И обратно. написа caribiana на 8.5.09