Такава близост непонятна
Когато се събуди Вечерта
и улиците тръгнат към морето
една неясна, ласкава тъга
се свива на кравайче във сърцето ми.
Не знам защо избира точно мен.
Не я разбирам, нито я познавам.
Но щом харесва моето сърце –
отварям й. И нека да остане.
Ще бъде тихо. Ще си помълчим.
Тя може да мълчи така красиво.
Очите й са валс. Цигарен дим.
И нещо шоколадово-горчиво.
А после Вечерта ще си отиде.
Ще дойде Нощ. И моята Тъга
ще стане малка морска раковина,
прегърнала във себе си Света.
Радосвета Аврамова
 

Толкова дълго безсъние...
Била е сън навярно. Затова
не помня любовта изобщо.
Не помня Есенния град.
Нито капчуковите нощи.
Мъжът със глас като море
и с много, много топли длани,
който накара времето да спре
с едно вълшебно заклинание.
Не помня себе си... Не знам
дали целувах тези устни...
Само сънувам любовта.
Събудя ли се, я пропускам...
Радосвета Аврамова