Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.06.2017 20:08 - caribiana/Радосвета Аврамова/ 2011 - 1
Автор: samuraivk Категория: Други   
Прочетен: 2000 Коментари: 0 Гласове:
0



  екзистенц максимум

Навън вали. И капките небе
полепват уморено по стъклата.
Приисква ми се времето да спре.
Да няма повече оттук нататък.
Да има само точно този миг -
един прозорец с нощен дъжд по него
и сладкото усещане, че ти
пулсираш в мене с пулса на сърцето ми.
Не искам утре, изгрев, светлина...
Достатъчни са ми това безвремие
и омагьосващия ритъм на дъжда...
Достатъчни са ми, за да живея.

написа на 20.12.11

 

Огледалце, огледалце на стената...

Понякога всичко
започва в неделя,
между дванайсет и два на обяд.
Тя самата не знае къде е.
И изобщо не знае коя...

В огледалото - розова блузка.
А под нея прозира лятото...
Зад прозорците зимата пръска
вкус на сняг и парченца вятър.
Във косите и има музика
и танцуват по раменете.
Зад вратата скрибуца скуката
на цялата тази планета.
Нейният свят е съвсем автономен.
Съществува отделно от всичко.
Рециклира мечти, надежди и спомени.
И обича. Все още обича...
Нищо, че често се губи из себе си
и разпитва предметите в стаята
(химикалът, тефтерът, завесите)
дали случайно знаят коя е.
А понякога се открива внезапно.
Във неделя, между дванайсет и два,
в огледалото, във което лятото
е забравило Любовта...

написа caribiana на 12,12.11

 

събота, осем вечерта

Някакъв кораб пристига и свири.
Декември мирише на сняг.
Познавам десетки нюанси на сивото.
И само един на нощта.
Луната тежи във небето, препълнена,
препила с космичен прах.
"Отсрещният бряг е изгърбен от хълмове."
(Говоря си с морския фар.)
Броя си звездите, мечтите и роклите.
И всички са минус една.
Живея в черупка от някакво охлювче.
Бронирана срещу света.
Пришивам си синьо мънисто на чувствата.
Да пази от лоши очи.
А после раздавам на шарени късове
душата си.
И не боли.
написа caribiana на 10.12.11

 

...и искам да се скрия в себе си

Защо не пиша ли, Любов...
Защото мога да ти кажа всичко -
за времето, за мене, за живота,
за начина, по който те обичам,
за нощите, в които съм сама,
за дните, във които се изгубвам,
за малките вълшебства на дъжда,
за тишината, скрита в думите,
за страховете си, за зимното небе,
за птиците и тъжните си настроения,
за някакви далечни светове,
за маите и тяхното летоброене,
за колапса на Слънцето и за това,
че Краят на Света ще се отложи,
за музиката ми (която, да,
наричаш често просто невъзможна),
за хората, които ме вбесяват
и за умората от делничния ден,
и за усещането как ми отеснява
през зимата оловното море...
Или защото просто се смълчавам
и ставам тиха...като сняг.
Или като небе по свечеряване,
Или като преглътната сълза.
Защо не пиша ли, Любов...
защото
Светът на Думите се умори.
Не ми се пише. Толкова е просто.
Не ми се пише. Днес ми се мълчи.

написа caribiana на 2.12.11

 

Въпрос на вкус

Животът без фонданена глазура
не лепне сладко, леко нагорчава.
И има привкус на солени бури,
на гаснещ огън и на свечеряване.

Но някак си се уморих от сладост.
Изтръпна ми езикът. И небцето.
И захарта се стапя жизнерадостно,
оголвайки до истинност сърцето ми.

Оставам по какаови очи.
По себе си.
По мисъл. По без думи.
Ако на някой много му горчи -
отсреща е тавата със локума.

При мен е само...черен шоколад.
Безброй процента истинско какао.
Знам, че се свиква трудно със вкуса.
Но свикнеш ли...започва пристрастяване.

написа catbiana на 18.11.11

 

Остави ме да те обичам...

Не мога да те наобичам, не разбираш ли...
Все ми се струва страшно недостатъчно.
Все ми се струва като миг-премигване -
такова малко и безумно кратичко.

А ти ми се обичаш много. Много!
Защо - не зная. Никак и изобщо.
И за това - не питай. Аз не мога
да ти измисля отговори на въпроса.

Обичам те ... така. И без "защото".
Или защото мога... Пък и искам...
Обичаш ми се. Толкова е просто.
А щом боли, показва, че е истинско.

написа caribiana на 12.11.11

 

...и малко есен по миглите

Този вятър навън...
Този дъжд устремителен...
Аз мълча.
Аз съм сън.
Аз съм трънче в петите му.

Аз съм ничия, ничия, ничия.
Мен ме няма изобщо и никога.
И какво като го обичам...
сякаш някой ме пита...
Аз съм му между другото.
Между всички и нищо.
А пък в мен пеперудите
до мъгла ме разнищват.
И го плаках, и исках,
после свърших сълзите си...
Не успях да съм близко.
Не успях да съм истинска.

Само много болях.
А навън е октомври -
жълтолист, тротоарен...
А във мене е ... странно.

Настроение някакво -
преговарям си раните
и боля наобратно.
И обичам...неправилно.

За това замълчавам.
До полуда отчаяно.
После ставам сълза.
Вместо точка на края.

написа carubiana на 31.10.11

 

Казвала ли съм ти...

/oт... преди/


Знаеш ли, мое вълшебство,
страшно ми се мълчи...
И ми е страшно разнежено...
И ми е пълно с мечти...
Искам ти топлото рамо,
искам ти тихия глас,
искам те целия...
Само
аз и ти
ти и аз...
И ръцете ти, влюбени в мене...
И аз цялата - влюбена в теб.
И едно разлюляно безвремие
под едно полудяло небе...
Аз - задъхана от обичане,
ти - притихнал във мене без дъх,
а наоколо - шепот, заричане,
и...заспива смутен светът,
и заспивам със тебе по устните,
ти - със шепи, препълнени с мен.
И тежи от любов даже въздухът,
даже лудото ни небе...
Ако знаеш, мое вълшебство
как ужасно ми се мълчи...
Как утихвам от обич...И нежност...
Как те искам...
Не знаеш...нали...

написа caribiana на 27.19.11

 

Гости на покрива

Имам си гостенин :)
Малко е свенлив, вероятно, но пък подрежда едни хубави думи...
Които според мен, не бива да остават скрити.
За това ще ги покатеря на покрива :р
Благодаря ти, госте мой :))


***
Неусетна зора се разгръща над воден предел.
Тя роди се и вдигна се, сякаш нагоре поела.
Беше плаха, синееше в извора чист и прозрачен.
Стана буря от облаци, носещи свое мълчание.
Те бушуваха… После – си тръгнаха, само остана следа.
По следата дойде вятър сух – проясни се небето.
Беше синьо, мечтателно синьо – беше плод на пустинята.

Николай Тодоров


---

НЕСТИХВАЩО

Да срещнеш някого е чудо –
два свята срещат се така.
Неволно тръгваш ти към другия,
вървиш, не знаеш вече страх.

Света забравяш, всяка грубост...

И помниш само красотата,
без колебания, без нищо,
но имаш себе си, раздаваш:
усмивки, малко свобода,
през разстояния невидими.

Светът променяш и незнайно
е всяко бъдеще и минало.

Николай Тодоров

НАКРАТКО

Когато сме изгубени – създаваме.
Така по-лесно стигаме до пътя.
И смеем се – насън или наяве –
но много малка част от нас се сбъдва.

Онази част от нас, родена в огън,
преплетена с дъха лоза игрива,
порязва се – за
здраве и за плод –
и после пак е буйна или тиха.

Понякога не ни достига времето
и силите ни малки са, не знаем
какво ни предстои – все неуверени
и заедно дори – сами оставаме.

И кратко да е – толкова е радостно,
че можем да подишаме наистина.
И можем да пестим и да раздаваме –
безкрайно е, макар и само миг.

Николай Тодоров

написа caribiana на 26.10.11

 

Аз, ти и лошият, страшен Мрак

Аз не съм влюбена в тебе. Изобщо.
Но така те обичам, че чак
те разказвам във приказки нощем
на студения, хапещ Мрак.
Той наднича, свиреп, от ъглите
и се прави на много страшен.
А пък аз му светя в очите
с бялото на чаршафа си.
И разказвам, разказвам, разказвам
как ми липсваш, когато те няма,
как Вселената става празна
и поне три пъти по-голяма,
как в ръцете ти бих заспала,
но понеже ги няма - не спя.
Как със тебе сме едно цяло -
две половинки на Лудостта.
И не зная дали му писва
на студения, страшен Мрак
да слуша това "Липсва ми...
До Голямата Мечка чак!",
но тънее и избледнява,
става мек, нежносин и плюшен,
на места до небеснолилаво,
и протяга ръце да ме гушне.
Той разбира - така те обичам,
че от обич не мога да спя.
И се мъчи на теб да прилича
този страшен, среднощен мрак.
За да спреш поне за секунда
да ми липсваш така, до сълзи.
И да спра с това "Не съм влюбена."
Отдалече си ми личи...

написа caribiana на 24.10.11

 

Броя звездите по тавана...

Така е празно... Липсва ми гласът ти.
Не се научих как се спи без теб.
Сънят ми е объркан и безпътен.
И пълен до небето с ветрове...

Мълчи ли ти се...И на мене също...
Не искам да говоря с никой друг.
Днес само тишината ме прегръща
и трие безпощадно всеки звук.

Какво си ми...Любов-безсъние,
любов на срички, обич до без дъх...
Най-трудното ми утро за разсъмване...
Най-неизминатият дълъг път...

И ми е празно...много ми е празно...
Измислям си, че си говоря с теб.

А името ти (как е кратко само)
ми е заело цялото сърце.

написа caribiana на 22.10.11

 

Внезапно стихче без заглавие

Защото те обичам силно, силно
понякога съм цялата безсилие.
Тогава мога само да притихна
и в тебе да поискам да се скрия.

Защото те обичам много, много
понякога съм малка като точка.
Тогава нищо, нищичко не мога,
освен да светя цялата от обич.

Защото те обичам до полуда,
съвсем нормално - ставам алогична.
(Логична е оксиморон на влюбена.)

Разбираш ли... ужасно те обичам.

написа caribiana на 7.10.11

 

 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: samuraivk
Категория: Други
Прочетен: 314464
Постинги: 453
Коментари: 31
Гласове: 382
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031