Там ли си...

Понякога, когато те очаквам,
изпитвам страх, че съм ти се въобразила
в едно отминало отдавна лято
и после в някаква изгубила ме зима,
а теб те няма, няма те изобщо,
изобщо никога, изобщо никак,
и знаеш ли, това е много лошо.
Тогава цялата те викам и те викам...
без глас, без ни едничка дума,
но викам с вени, с пулс
с очи
със...всичко
и цялата изтръпвам -
да ме чуеш
да чуеш
как
безмълвно те обичам
от другата страна на разстоянието
което се протяга помежду ни
едно такова
страшно, празно, нямо,
а пълно цялото с различни думи.
И после си припомням че те има -
щом мен ме има, теб те има също.
В противен случай нищо няма смисъл-
ни ябълките, ни луната, нито къщите,
нито дори шедьоврите на Ренесанса
ни цялата космическа програма,
нито идеята за Истинското Щастие.
Разбираш ли, изобщо смисъл няма
да съществувам само аз,
така, безтебна,
и безадресна, и напълно ничия,
случайна и напълно непотребна,
препълнена с излишност от обичане,
сама във цялата вселена, и ранима,
направена от сънища и стихове.
Та...исках да си кажа, че те има.
Да те повярвам целия.
И да утихна.

написа caribiana на 3.10.11

 

p.s. Обичам те.

Понякога усещам как болиш...
От грозни думи
и от лоши хора.
Oт сенки на несбъднати мечти.
Oт чувства, преоблечени в умора.
Тогава цялата мълча.
Мълча...
Светът тежи като огромен камък.
Горчив, като прокудена сълза.
И как е празно...как е празно само...

Тогава искам да те скрия в мен.
Да стана дом за теб.
От обич.
Да те погаля с устни и с ръце,
додето взема цялата ти болка.
Да те прегърна, докато заспиш
и много нежно да те прилаская...

Понякога, когато те боли,
болиш във мен...

Не искам да го знаеш.

написа caribiana на 29.9.11

 

Моят вълк

И не искам пак да бъда крив -

нека съм поне веднъж добрия!

Приказка, в която съм щастлив...

Ако още няма, измисли я!...

Ники Комедвенска, "Писмото на Вълка"

Така се случи, срещнах го в гората.
И беше много тъмна нощ.
Страхувах се. Боляха ме краката.
А той изгледаше по вълчи лош.
Но нещо във очите му проблесна...
И се разпадна целият ми страх.
Да бъдеш лош, навярно, не е лесно.
Да бъдеш лош - то е да бъдеш сам.
Погалих го. Несвикнал на милувки,
по навик се опита да ръмжи.
А после легна тихичко във скута ми
и просто си мълчахме. До зори. 
Потръпваше от топлината на ръцете ми,
за първи път посмял да е добър.
Заслушах се във пулса на сърцето му
и го обикнах...
Аз
обикнах
вълк.

Не ми се слушат страшните ви приказки...
Ядял момичета, наивни като мен...
Не вярвам, знаете ли... Писна ми.
Защото моят вълк има сърце,
каквото много от човеците отдавна нямат.
Обичам го. Обичам си вълка!
Това е приказката ми. Такъв е краят ѝ.
Нататък продължава Любовта...

написа caribiana на 23.9.11

 

Елементарно...

Принадлежа на южната тераса.
Особено към седем вечерта.
Съставена съм от избягал вятър,
от фибичка и резенче тъга;
от няколко разрошени къдрици,
от букви в някакъв случаен ред,
от малко котки и от малко птици,
от устни и от голи рамене;
от тиха нежност, като на светулка,
от дъжд, от пясък, от звезди,
от безметежно сладката си скука,
от музика за сняг и за мъгли;
от страх, от смях, от плач и от бадеми,
от розово, от дъвка, от стъкло,
от гривна, боси ходила и от пастели;
От спомени.
От нощ.
И от любов.

написа caribiana на 17.9.11

 

На чаша чай и половин Луна

Само тази любов, която сме дали, остава завинаги при нас...

Самичка. На балкона на септември.
От облака мирише на звезди.
Градът под мен е с кукленски размери,
но някак по човешки му се спи.
Това е бриз, което ме докосва.
Или са някакви невидими ръце.
Морето се протяга като просяк
към тъмните смълчани брегове.
Нощта се стича някак си отвесно
над малкия, сънуващ куклен град.
Луната е началото на песен.
А краят и е още непознат...
Септември ме прегръща. Ставам тиха.
Светът ми е виенско колело.

Понякога, насън, ти се усмихвам.
Не съм изгубила и капчица любов.

написа caribiana на 7.9.11

И път обратно няма...

Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълга вечер
и тихичко си тръгват сутринта.

Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така...

Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.

Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.

Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.

написа caribiana на 25.8.11

Истинска приказка за любовта

Свърших всички истории за принцеси и принцове.
Всички Спящи Красавици отдавна са будни.
Пепеляшките днес се разказват във вицове.
А Снежанките вярват в банкноти. Не в чудо.
Няма рицари вече. Има само доспехи.
И подрънква на кухо всяка казана дума.
И отеква във мене най-тъжното ехо
на лъжата че, ето, любов съществува.
Съществуваше вчера. А днес е измислица,
затворена в прашни, оръфани книги.
Как да стигна до нея? И да знам, че истинска.
До миражите никога никой не стига...
Само ние,
наивните
малки русалки
си мечтаем нозе. Любовта да догоним...
И преглъщаме целия ужас на болката,
и ни дърпат сърцата нагоре...нагоре.
А пък принцът целува друга на кораба.
И сълзите ни щипят. От солта на морето.
От лъжата за обич на земните хора.
И от слънцето, дето изгрява в небето.
После ставаме пяна. Бяла. И толкова.
Любовта е измислица. А ние сме глупави.
Свърших всички истории. Свърших даже и болките.
Аз съм пяна в морето.
И така ми е хубаво.

написа caribiana на 5.8.11

 

Неежедневие

Понякога от лятото ми става хубаво...
Не помня вчера и забравям утре.
Не ми е никак трудно да се влюбвам
във всяка незапочнала минута;
в зелените тревици между плочките;
в походките на уличните котки;
във своето смълчано безпосочие;
във бялата тъга на всеки облак;
в момчетата, които преминават
и няма никога да ги познавам;
във грапавия глас на тротоарите;
в мехурчетата в цитронадата;
във гларусите (само как съм влюбена!);
във всичките си малки щуротизми;
в липата, стъпила на ъгъла;
в една витрина с жълти ризи;
във отражението в огледалото;
в уюта, сгушен на терасата;
в китарения пулс на тялото ми...
В усещането, че животът е прекрасен...

написа caribiana на 25.7.11

 

Категорично, като смърт

Избрах да ти повярвам. Ала ти
избра да ме излъжеш. Няма нищо.
Ще ме боли. Дори ще преболи.
Но днес не мога и не искам да съм същата.
Ще бъда себе си във себе си.
Ала за теб
ще бъда никоя. От днес ще те забравям.
Изплакала съм го това сърце.
И нямам сили вече...Просто нямам.
Доверието ми скимти и го е страх.
От твоята жестокост му е болно.
Сама съм си виновна, да, разбрах.
Но днес приключвам с глупавата роля.
Бъди щастлив...Обичан...Всичко най.
А моята любов...ще я изхвърля.
Оставям ти безкрайна свобода.
Не ме търси.
Завинаги си тръгнах.

написа caribiana на 21.7.11

 

Ако поискаш да си дойдеш...

Изплаквах те,
изплаквах те,
изплаквах те...
Аз ли направих този океан
от обич до поискване и от очакване
с подводни рифове от тишина...
Аз ли направих вятъра над него
и мълниите в сивото небе?
Аз ли покрих вълните му със пепел?
Аз ли отдръпнах себе си от теб?
Ще можеш ли сега да го преплаваш?
И искаш ли да го преплаваш...аз не знам.
Сторя ти дом. Във себе си. Отляво.
И пазя в него теб. И любовта.

написа caribiana на 20.7.11