Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.06.2017 20:23 - caribiana /Радосвета Аврамова/ 2011 - 4
Автор: samuraivk Категория: Други   
Прочетен: 987 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 14.06.2017 20:24


   Дисонанс

А навън е толкова юни...
Скърцат люлки, посипва се смях.
И небето е синьо и стръмно.
И мирише на свобода.
Всички летни жени са красиви.
А мъжете са...просто мъже.
Този юни така им отива
на солените рамене.
По тревите пълзят калинки.
И приличат на сърчица.
Представи си - светът е градина
и цъфти ли, цъфти любовта...
Стига глупости.
Просто е юни.
Толкова юни, че чак ми е тясно.
И се чувствам различна. Изгубена.
И ми липсва ноември. Ужасно.

написа caribiana на 4.6.11

 

По вода

(и по слънце, и по небе!)

Направих си морета от сълзи,
защото старата ми, избеляла лодка
се умори от тези плитчини
в най-ъгловия залив на живота.
Веслата май отдавна ги изгубих.
Компасът сочи към североюг.
(Във моя свят посоките са други,
нали съм Някъде, Но Не И Тук...)
Сега поне водата е висока
и чакам приливната си вълна,
която ще ме върне във Живота.
И мъничко - във любовта.
написа caribiana на 1.6.11

 

Чакани слънца

Смълчано утро. Тихичко ме буди.
Съблича тънкия ми сън със шепот.
Рисува малка, светла пеперуда
по меката извивка на лицето ми.
Ръцете му са леки и прохладни,
а кожата ми - сънена и топла.
Докосва ме разнежено и бавно.
Настръхвам от внезапния му допир.
Целува устните ми. Клепките. Челото.
И аз съм обич. Повече от вчера.
И аз съм обич. Цялата. Защото
днес някой може би ще ме намери.

написа caribiana 26.5.11

 

Женски работи...

Още чувствам във себе си
колко много ми се лети.
Затова - щом ми режат крилете
... си отглеждам метли.

За летежите няма значение
имаш ли или не крила.
Важно е настроението.
Много важно е. Няма как.

Важен е устремът към високото,
а не как ще стигнеш до там.
Аз от малка си зная посоката.
И добре, че имам метла :)

написа caribiana на 21.5.11

 

Опит да се разбера

Аз съм ничия лунна соната.
Аз съм ничия тиха сълза.
И стоя все така непролята
във окото на вечността.
Аз съм само случайна нота
във симфонията "Живот".
Аз съм бряг. И морето. И лодката.
Аз съм всичките си "Защо".
Аз съм буква от твоята книга.
Само буква съм. Но пък в мен
се съдържа целият смисъл
на предългите редове.
Аз съм всичко. И нищо. И себе си.
Аз съм пътя, по който вървя.
Аз съм вярата на надеждата.
Подозирам - и любовта...

написа caribiana na 20.5.11

 

Далече от теб

Зад залеза, протегнат над града
очите на небето тихо плачат.
И там съм аз - една мъглявина
от шепота на хиляди глухарчета.
През мен премина вятър. Ураган.
Разпръсна ме в безброй посоки.
Без да разбира, че ме заболя.
Не осъзнавайки, че е жестоко...
Не може вече да ме събере
нито денят ми, нито пък Безкрая.
Не бива да обичам ветрове...
Сега е късно, но го зная.
И все пак - ето - аз летя.
Почти съм стигнала до края на небето,
където залезът, протегнат над града
ме чака да се сгуша във ръцете му.
13.05.2011

написа caribiana на 16.5.11

 

След последната сянка

Разстрелвам думите, напомнящи за теб.
"Обичам" я разстрелвам двеста пъти.
И в мен остават нежно да кървят
прекъснатите нишки на гласа ти.
Очите ми приличат на дула.
Категорични. Тъмни. Безпощадни.
Улучват спомените с точността,
с която ти
нанасяш рани.
А след това полазва тънък мрак.
Аз светя в него. Нажежена. Бяла.
Пречистена. На себе си. Сама.
И просто съм си аз...
и съм си цялата.

написа caribiana на 11.5.11

 

Разбираемо, почти...

Бих искала да мога да те мразя,
за да си спомня как съм те обичала.
Но днес ми е утихнало и празно,
и пълно до небето с безразличие.
Не ми звучиш във мислите. Изобщо.
Не ми се плаче даже...Изумително.
Дори не те сънувах снощи.
Дори не се опитах да опитам.
Успя, все пак, да ме направиш силна.
Почти безчувствена. Почти цинична.
Но не по принцип, а към миналото.

В което, щом се върна, те обичам.

написа caribiana на 3.5.11

 

Осем Луни

1.
Почакай страннико, заслушай се в нощта.
Не в твоята, ти нея я познаваш...
Послушай моята. Различна е. И знам,
че сигурно ще слушаш до забрава.
Постой до мен и затвори очи.
Луната много плахо те целува.
Докосва устните ти лекичко с лъчи
и ти забравяш трудните си думи.
Остават само тихите слова,
най-съкровените, които си измислял.
Такава си е моята Луна -
отвела те е в нежната си приказка.
А аз живея там от сто лета.
Почти сама. Със няколко Пегаси.
Когато ми е тъжно и не спя
те кротко ме люлеят на крилата си.
Понякога си правя звездопад
и земните човеци се усмихват.
Дори успяват да си върнат любовта.
Поне в мечтите. И във шепа стихове.
Усещаш ли...Минава полунощ.
Аз искам да останеш до разсъмване,
но днес не бива страннико. Не знам защо.
Сега е време просто да си тръгнеш.
Но някой път, във друга нощ с Луна,
аз знам, че непременно ще се върнеш.
Веднъж послушаш ли със мен нощта,
без мене да я слушаш ще е трудно.

 

2.
И ето пак - Луната ме повежда
по тайните пътеки на Нощта.
Облича тялото ми с кротката си нежност
и сребърни нюанси на тъга.
По стъпките ми - паднали звезди,
цъфтят като глухарчета в полето.
Аз нося приказки и много тишини.
И много обич, скрита във сърцето ми.
И искам да останеш с мен на този бряг,
където свършва времето и почва светлината.
За малко само. Чак до сутринта.
А после ако искаш - ставай Вятър.
Но дотогава двете ми ръце
ще търсят твоите и дълго ще разказват
за някакви далечни светове.
За сънища и истини. А ти ще пазиш
очите ми от лошите сълзи.
И устните ми. От горчиво.
В такива нощи с теб ми се мълчи.
В такива нощи, знам, не се заспива.
И двамата на този таен бряг
ще си ловим вълшебства и копнежи.
Над нас ще бди една добра Луна
и ще ни крие в тънката си мрежа.
Кажи, че идваш подир мен.
Кажи, че стъпките ти ме намират.
Кажи, че някога ще спрем
един до друг, по-чисти и красиви.
Кажи, че цялото небе тогава
за нас ще нарисува звездопад.
Така ти вярвам...Толкова ти вярвам
и сгушена до твойте рамена
разказвам приказки, които си измислям
и искам тази нощ да е безкрай.
Ти скриваш най-потайната въздишка
в извивките на топлата ми длан.
И никой не продумва нито дума.
В такива нощи само се мълчи.
Такива нощи сбъдват всяко чудо,
така че... затвори очи...

 

3.
Не ти разказах пълната Луна...
Ще ти разкажа тази, дето
потъва тихо-тихо над света
и бавно се стопява на небето.
Тя е различна. Тя мълчи.
И сигурно за някого тъгува.
Просвирват тъничките и лъчи
като самотни струни на цигулка.
И нощите звучат в минор.
И нощите със нея се разплакват.
Тя не разбира много от любов.
Тя само чака, чака, чака...
Додето се стопи съвсем.
Додето цялата и цветлина изтлее.
Тогава виждаш Другото Небе -
със хиляди звезди, които греят.
Така е в нощите на Сляпата Луна.
Звездите до една са будни.
И никога подобна красота
не може да се види в пълнолуние...

 

4.
Луните с теб са най-красивите Луни.
Без теб и пълнолунието ми е празно.
Небето е далечно. И мълчи.
Звездите с остри връхчета прорязват
вечерната лилава тишина.
И аз не знам защо, но ми се плаче.
Тогава искам само да мълча.
И мразя всичките надеждопродавачи.
Ти сигурно не знаеш, ала аз
не съм преставала за миг да те обичам.
Още от времето на Първата Луна.
Когато бях...най-вече ничия.
Не знаеш как във себе си те скрих.
И как те измълчавах до полуда.
Превръщах всичко, всичко във сълзи.
И лъжех, че не може да се влюбя.
Не знаеш нищо, нищичко, нали...
Защото нямах смелост да призная,
че искам да ти подаря безброй Луни.
Още от Първата. Чак до безкрая.

 

5.
Когато няма нищо, само нощ,
обгърнала от край до край земята
и вятърът на вън е страшно лош,
и удря по прозорците, и хапе,
когато няма нищо, няма никой,
когато е студено и боли
и нямаш капка сила да извикаш,
и нямаш сили даже да мълчиш,
и едновременно си тъжен, и си гневен,
и празен, и препълнен...и болящ,
и нямаш нищо, нищо...
Имаш мене.
Дори да нямам никаква Луна...
Дори да се е скрила надалече
от бурята навън. И тази в нас.
В най-тъмната и страшна вечер
за тебе ще намеря светлинка.
Сама ще я направя, ако трябва.
От всичките изплакани сълзи,
от топлото, събрано в дланите ми,
от обичта, която ме боли,
от думите, които премълчавам,
а в сънищата ми излизат шепнешком,
от чувствата, които ме задавят,
от цялата си истинска любов...
Какво, като Луната ни я няма
и мракът ни оставя без очи...
Ти имаш мен.
Една, която
рисува по небето ти звезди.

 

6.
Твоето Лунно момиче
нощем не може да спи.
Само обича, обича...
Ти го усещаш, нали?
Ти го усещаш в съня си.
И се усмихваш едва,
в нейните лунни прегръдки,
на твоята лунна жена.
Тя е безкрайно далече
и...цялата някак е в теб.
Твоя през всичките вечности.
И във всичките светове.
Ти не и се сърди, тя е просто
твоето Лунно Момиче.
Тъжна. Сама. Звездокоса.
Тя те обича, обича...

 

7.
С Луната няма да заспим. Ще те дочакаме.
Аз - на прозореца, а тя - в небето.
Ще и разказвам как съм те изплаквала,
а тя ще ме люлее във ръцете си.
Ще мине облак и ще ни завие.
Ще духне вятър, ще разкаже приказка...
Нощта ще ни прегърне. Ще ни скрие.
И тихо ще ми шепне, че си истински.
А аз го знам. Усещам го в сърцето си.
И с всяка клетка те усещам. И те имам.
Измисляла съм си те цяла вечност.
Единственият. Моят. Най-любимият.
И няма да заспя. Ще те дочакам. Зная го.
Когато дойдеш, в тебе ще се сгуша.
И ще повтарям колко те обичам, а Луната
ще се усмихва във небето. И ще слуша...

 

последна.
Когато нямах нищичко, освен
една Луна, голяма като обич
и някакво напукано сърце,
все още дишащо, напук на болката,
поисках всичко да ти подаря.
Не беше много, но ми беше всичко.
Избрах да ти повярвам. И избрах
да мисля, че си по-различен.
Не съжалявам. Нищо, че боли.
Така е с хората. Така се случва.
Човек се учи, докато е жив.
А ти ще ме научиш да заключвам
сърцето си за всеки друг след теб.
( То и какво ли е останало от него...
Парченца някакви, които пак
обичат тебе. Само тебе...)
Сега си нямам нищо...и така...
Небето ми е с лунно затъмнение.
Поне пазѝ най-първата Луна.
Останалото...ще изтрие времето.

08.2010-04.2011

написа caribiana на 2.5.11




Гласувай:
0
0



1. blackpredator - и що спамиш бе, педал?
14.06.2017 20:28
не може ли на ден по постинг?
тогава ще я прочетат и оценят
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: samuraivk
Категория: Други
Прочетен: 182234
Постинги: 453
Коментари: 32
Гласове: 379
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031