Тайнонощия

Здравей. Изглежда пак не спя.
Нощта ме викна вън и ме прегърна.
Изгубила е своята Луна
в извивките на восъчните хълмове.
И ме поиска. Да остана там.
Да бъда с нея. Нейното момиче.
В замяна ще получа тишина.
И много, много място за обичане.
Постила ми пътека от звезди.
Съблича дневната ми дреха и въздиша.
И цялата около мен трепти.
И цялата съм нежностишие
написано по вятъра за теб,
изплакано, измисляно, мечтано...
Не се опитвай днеска да ме спреш -
аз цяла нощ до тебе ще остана
и ще напълня шепите ти със любов,
и устните ти с нежност ще напълня...
Да знаеш, аз съм истинска магия. Но
магиите си тръгват на разсъмване.
---
А ти ще ме усещаш през деня -
със всички сетива ще ме усещаш.
И като мен ще чакаш пак нощта
да скрие в мрак красивата ни среща...
написа caribiana на 1.5.11

 

Когато те преодолявам

/стих-предсказание/
Понякога съм плакала за теб.
Когато нощите ми са били полярни.
Стояла съм дори на колене
и съм очаквала... любов ли? Подаяние!
Понякога съм вярвала в това,
че си човек. И можеш да обичаш.
Каква наивница, за Бога, съм била!
Но днес не съм. Днес съм различна.
Днес се усмихвам както никой друг.
Целувам те наум и си отивам.
Не трепва в тишината нито звук.
И аз се чувствам дяволски красива.
Минавам покрай тебе. Ти мълчиш.
Но тишината ти е грапаво-неловка.
Разбива се във моите очи,
а те са кротки. Уж са кротки.
И отминавам. И вървя напред.
След мене правиш плаха, колеблива крачка.
А аз се моля, моля се да спреш.
Не искам да ме виждаш, че те плача.
08.2010.

написа caribiana на 30.4.11

Интервенции по душата

Интервенции по душата
Заключвам всяка еретична мисъл
че бих могла да съм обичана.
Не съм поредно име в списъка.
Отричай ме, отричай ме, отричай ме!
Счупи звездите в нощното небе.
То трябва да е много тъмно!
Сърцето ми не е сърце,
а просто някакъв си мускул.
Душата ми не е душа,
защото, казваш, сме материя.
Не вярвам вече в чудеса,
за да не бъда лековерна.
Разбий Луната! Мразя я!
Тя е за жалки романтици.
От днес съм друга. Не летя.
Върни крилете ми на птиците.
А после просто ми кажи:
- Защо не се усмихваш вече?
Не се ли сещаш? Точно ти...
Да съм ти близка! Не далечна!
Обаче вече не съм аз.
Което бях, съм променила.
Не ме харесваш и така?
Добре. Чудесно. Сбогом, мили.

Юни 2009

написа caribiana на 30.4.11

Фрагменти от една неделна пролет

Когато стана лястовица и се върна,
дали ще има стряха във ръцете ти?
Или ще ме посрещнеш само с бури
под свъсения тътен на небето?

Когато стана лястовица и си дойда,
гнездото ми дали ще си запазил?
Или ще си изпепелил със зимен огън
надеждите и ще ме чака празното?

Не мога да съм лястовица, не разбра ли?
Крайпътно се разлиствам в клонка люляк.
Ще нацъфтя между студените ти длани,
защото искам да ти кажа, че съм влюбена.

Юни 2009

написа caribiana на 30.4.11

Почти изчезване

По крехките треви на утрото
нощта посипва шепичка сълзи на тръгване.
Звездите избеляват и замлъкват.
В очите ти полека се разсъмва.
Под клепките ти парят меки сънища,
от устните ми, спрели върху рамото ти.
Ръцете ти са порив за завръщане.
Очите ми са повик да останеш.
А тишината в ъгъла на стаята
задъхано се вкопчва във стените
когато пръстите ти бавно очертават
контура на Луната по гърдите ми.
Нощта посипва капчици роса по утрото
и много тихо се стопява във небето.
Пролазвам по гърба ти като тръпка,
преди да се разтворя във ръцете ти.

Юни 2009

написа caribiana на 30.4.11

Дали е много?

За стотен път от себе си си тръгвам.
Луната пак ще ми обърне гръб.
И нощите ще станат страшно тъмни,
и всичките ми думи ще мълчат.

За стотен път не вярвам в тази обич,
която връзва вятъра във мен
и стяга със металните си обръчи
звънтенето на мойте дъждове.

За стотен път поемам напосоки
през празното пространство на света.
Потъвам някъде във най-дълбокото
на синята кристална тишина.

За стотен път от хиляди умори
разплакана оставам. И безпътна.
Не искам с никой днеска да говоря.
От празни думи цяла съм изтръпнала.

Мечтите ми се свиват на кълбо,
за стотен път прерязани от някой.
И никой не видя, че съм стъкло.
И всеки си отчупва от душата ми.

За стотен път се скривам от света...
А имам нужда някой да ме вземе,
да ми даде парченце топлина
и да заспя смирена във ръцете му.

Юни 2009

написа caribiana на 30.4.11

Фата Моргана

Стоманени лъчи. И дъжд по миглите.
Небето се троши и се разпада.
Оставал ли си дълго във пустинята
да молиш слънцето и за пощада?

Целувал ли си белите и пясъци
със кръв по жадните си устни?
Дали си вярвал във миражите,
които хоризонтът къса?

Не си ли ... Мисля, че го знаех.
Тогава тръгвай. По-далеч от мене.
Не съм жена. Не ме желаеш.
И няма да успееш да ме вземеш.

Привиждам ти се само там, над дюните.
Но мен ме няма. Всичко е илюзия.
Едва ли някога ще ме целунеш.
Пустинята ... ще те излъже.

Юни 2009

написа caribiana на 30.4.11

В най-тихото ти

Мълчи! Нощта е много тънка
и спуска върху мен лилав воал.
Ръцете и ме карат да настръхвам.
А ти мълчи! Аз само ще шептя.

Задъхана ли съм? Защото е студено...
Но думите ми парят в теб. Нали?
Не се протягай. Няма да ме вземеш.
Не казвай нищо! Моля те. Мълчи.

На фона на луната аз съм сянка.
Във мислите ти врязан силует.
Жена съм, мили. И съм обещание.
Но ти не ме докосвай със ръце.

Чертай ме само с дъх. Безкрайно бавно.
Очите ми са черни езера.
Когато в тях до дъно си пропаднал,
едва тогава, мили ще се дам.

Едва тогава, тиха и покорна,
ще съблека лилавия воал.
Във пълнолунието ще нагазя гола
и повече от всякога ще съм жена.

Сега не казвай нищо. Аз ще шепна.
Рисувай своя сън със дъх по мен.
Да ти призная ли? Умирам за ръцете ти!
Но не сега, любими ... Още не…

Юни 2009

написа caribiana на 30.4.11

Участ

Привикнала на обич "до поискване",
съвсем съм се превърнала на гара.
Отеква в мене ехото от писъка
на винаги отиващи си влакове.

Очите ми са станали часовници
и нижат дълго кратките минути.
А релсите ръждясват нелюбовно
във своята метална недочутост.

Сърцето ми отдавна дерайлира
и дишам на буксир. Защото трябва.
От обич "до поискване" не се умира.
Единствено превръщаш се във гара.

И чакаш, и посрещаш, и...изпращаш.
Сълзите ти са гъсти. Като дизел.
И не това е, всъщност, страшното.
А онова, че гарите не си отиват.

Юни 2009

написа caribiana на 30.4.11

Остатъци

Това, което ми остана е пътека.
Неизвървяна още. Неотъпкана.
По нея въздухът се диша леко,
тъй, както дишаш само на разсъмване.
Остана ми и много твоя липса,
която бих желала да запазя.
Със сричките и тихичко изписвам
очите на оранжевите залези.
Остана ми една бутилка време,
което няма да изпия никога.
Парченце по парченце ще си вземам
Луната от начупените мигове.
И толкова. Но друго не е нужно.
Събирам разпилените мъниста.
Във полунощ звездите се събуждат...
...и става чисто.

Юни 2009

написа caribiana на 30.4.11

Клаустрофобия

Във мен остана много тишина,
която просто трябва да се случи.
Затварям мислите си във дъжда,
който ритмува нещо си в капчука.
Измислям си, че имам чифт криле
(почти като на ангел…колко смешно).
И с тях отлитам някъде далеч…
далеч от думите на твоята безгрешност.
Аз имам страшно много тишина.
На нея и е нужно много място.
И тя не вярва никак в любовта,
която я заключва все на тясно.
Сега ще помълча…и ще забравям.
Не ми отиват ангелски криле.
Но някак си не мога да остана
във рамката на твоето небе…

Юни 2009

написа caribiana на 30.4.11