Не вярвам в тази обич. Тя боли.
Боли ме повече от всички невъзможни.
Дали наистина е обич, щом кърви
не само раната, дори и ножа?
Това е просто сляп един стремеж
да сбъднеш наведнъж хиляда сънища.
Но аз от птица се превърнах в таралеж.
Загубих светлината си. И днес е тъмно.
Не може да е обич. Не и обич. Обичта
не би могла така да наранява.
Тя трябва да е слънчев лъч в нощта,
а не индигово небе по зазоряване.
Тя трябва да е дом, покой, уют...
а не сълзи, безпътица и ... нищо.
Не казвай, че е обич този път.
не виждаш ли - до край сме се разнищили.
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
Ще стана дъжд. Реших - ще стана дъжд.
Ще изтека в очите на гаргойлите.
Под мен застанеш ли поне веднъж,
ще имаш във сърцето си пробойна.
И после, ако можеш, изгреби
водата на ранените ми твоестишия.
Гаргойлите със каменни очи
отново във съня ти ще ме пишат.
И ще пронзвънва старият паваж
под стъпките, които не достигат.
Под черната качулка на нощта
ще идвам тихо...за да си отида.
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
Това е всичко. Просто няма смисъл.
Ти си от нечий друг живот. Не моя.
Изглежда някой просто е написал,
че с теб ще се разминем по завоите.
Но явно е забравил да предвиди,
че в някакъв безкрайно кратък миг
очите ти ще спрат върху очите ми
и нещо ще се случи. Тътен. Взрив.
След който нищо няма да остане същото-
ни ти, ни аз...ни цялата Земя.
След него - чисто ново бъдеще.
Накъсай на парченца Любовта.
Защото тя не ни е била писана.
Откраднали сме я от нечий друг живот.
Със теб били сме просто слепи скитници
с една отчаяна надежда за любов.
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
Не съм от твоето ребро.Не съм от кал.
Не съм създадена по ничий образ.
Дори не помня кой ме е създал
върху превития гръбнак на този остров.
Различна съм от твоите жени.
От тези, дето не познаваш - също.
Не доближавай! Гледай от страни!
Веднъж докоснеш ли ме - няма връщане.
Дъхът ти ще пресъхва всеки път,
когато устните ти са далеч от мене.
Ръцете ти от болка ще хриптят,
когато не успееш да ме вземеш.
Не ме докосвай, ти казах! Пази се!
Между гърдите ми изгряват сто слънца.
И сто луни заспиват нощем тихо
в извивките на моите бедра.
Не знам коя съм. Нито кой си ти.
Но знам, че този, който ще ме има,
ще може с голи длани да ми улови
избухваща звезда. И лъч през зимата.
И само той ще може да отпие
от тайната отвара. За причастие.
Но ако стане тъй, че съм сгрешила...
обречен е на вечност от нещастия.
Все още ли държиш да ме докоснеш?
Тежи нега по тъмните ти клепки...
Нали ти казах, че съм омагьосана?
Но ти не чуваш...
Целуни ме, клетнико…
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
Има хиляди начини да не стигаш ръцете ми.
Ти отдавна ги знаеш всичките.
Да забравим проклетата обич! Не мислиш ли?
Без това е отдавна обречена.
Остави ме да вярвам в незримите истини.
Аз си имам очи да ги видя.
Бях ти котва.Изглежда - в неправилен пристан.
И нахраних със себе си мидите.
Но сега съм ти тежест. Късай въжетата.
Има поветрие. Вдигай платна.
Недей да ме мислиш...Аз си имам морето.
Единствено нямам си бряг.
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
Понякога завръщанията болят
и скърцат глухо портите на къщата.
Тежи от стъпки минатият път.
Усетиш ли това - не се завръщай.
Зад тъмните стъкла се стеле прах.
А паяци оплитат с тънки мрежи
останките на не една мечта
и бесят нежно живите копнежи.
Във мъртвите очи на огледалото
се вижда само тънък силует,
на тишина, от болка ослепяла.
Прилича на останка от портрет,
на който времето е взело цветовете
и образите вече не личат.
И къщата не помни гласовете.
Мълчат стените и. Мълчат. Мълчат.
И става трудно да си спомниш името,
защото вече нищо, нищо не е същото.
Такава къща по-добре да се подмине.
Усетиш ли това - не се завръщай.
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
Аз имам страшно много измерения.
И не за друго - просто съм жена.
Умея за секунди да променям
и себе си, и тебе, и света.
Умея да ушия бяла риза
от корабно протъркано платно.
Когато съм далеч, съм много близо -
в една сълза на твоето око.
Когато ме докосваш, съм далече.
Отдавам се на пролетния дъжд.
И бих могла да нарисувам вечност
в ръцете на Единствения мъж.
Аз имам страшно много измерения.
И всички до едно са своеволия.
Но знаеш ли, когато ме намериш,
навярно бих могла да бъда твоя.
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
Интуитивно...докато забравям
...а моето "обичам те" го беше страх
към теб да тръгне просто на доверие.
И знаеш ли ... и този път позна.
Отсреща го е чакало студеното.
Не се разлисти. Просто не посмя,
препъвано невидимо от нещо.
Изглежда има силни сетива...
научили са го, навярно грешките.
Аз, всъщност, мога да обичам безответно.
И не в това, се сещаш, е проблемът.
По-тъжно е да ми изтриеш цветовете
и в рамката да търсиш друго име.
Добре, че моето "обичам те" го беше страх.
Добре, че чу как екне глухо пустото.
Аз, всъщност, само не разбрах -
защо му сложи името "безчувствие"?
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
Солена съм. Като дъното на морето.
Този залез се врязва в косите ми
да изгуби контура на светлото
и до късно в съня ми се вплита.
Аз оставам на кея за никъде
да дочакам една лодка за бедстващи.
По ръцете ми сенки са птиците.
А звездите умират последни.
Ням художник рисува по пясъка с пръсти.
Няма четки за грешни картини.
За да мога след теб да възкръсна
си измислям една месечина.
И от мед изковавам очите и.
Да прогледне през нея небето.
Не за всичко си има причина.
Просто някога хвърлям монета.
И каквото късметът търкулне...
Аз си нямам феи - орисници.
Нещо някога все ще сбъдне.
До тогава...съм просто измислица.
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
За какво ти бях... не знам...
Може би бях лек за дългонощия.
Бях ти хапче против тишина
и утеха, че те има още.
Бях безобична и само ей така...
Глас от нищото. И просто нищо.
Бях лекарство "Антисамота".
И искра във празното огнище.
Можех да остана, знаеш ли...
Можеше да бъде по-различно.
Само че побърза и сгреши
да говориш за любов и за обичане.
Няма шанс. Ти каза - няма шанс.
Аз това отдавна си го знаех.
Само че повярвах, за това
някак си прибързано мечтаех.
Нищо. Сигурно е трябвало така
пак да падам от високото.
С тези мои глупави крила
просто съм объркала посоките.
Ще ми мине. А на теб - по-бързо.
Аз съм просто вятър и мъгла.
Всеки сам по пътя си ще тръгне.
Суета е всичко...суета.
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
А този навик, да съм все без теб,
тежи по клепките ми на разсъмване.
По тялото ми плъзва плах копнеж
в ръцете ти внезапно да се сбъдна.
Да съблека страха си и с очи
да кажа колко много си ми нужен.
А устните ти просто да мълчат,
до лудост влюбени в това събуждане.
Но този навик , да съм все без теб…
А всъщност страшно искам да те има.
Ще нарисуваш ли със пръсти върху мен
потрепващите нишки на незримото?
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
Уморих се от скитане из погрешни небета.
Но душата ми още се чувства хвърчило.
За това ли сълзите и стават пъстри конфети?
А така ми се иска всеки цвят да изтрия!
И да стана прозрачна, направо невидима.
Да изчезна по залез в ръкава на времето.
После някой ще помни ли, че мен ме е имало?
Все едно ми е, всъщност. Не държа непременно.
Аз ще стана дъждинка, сгушена в облака.
И ще капна, навярно, някой ден на лицето ти.
Ще се спра, уморена, точно там, до окото.
Ти погледай през мен... Животът е цветен!
После с пръсти изтрий непослушната капка.
И забързан тръгни на където си искаш.
Аз нали те целунах, макар и за кратко.
И направих за кратко дъга във очите ти.
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
Не те изплаквам. Някак си не мога.
/Дали защото свикнах със разделите.../
Оставам си далече и високо.
А казват, че небето е за смелите.
Но аз не съм от тях. Аз все се плаша.
От тъмното, от обичи, от бури.
Сега, не знам защо, не ми е страшно.
Макар, че целия ми свят си преобърнал.
Сега ми е лениво и спокойно.
Превърнал си ме във вода. В река, навярно.
И аз вървя във някаква посока.
Реките нямат пътища обратно.
И не, не те намразвам. Не го мога.
Безкрайно мил си ми, за да те мразя.
Прибрала съм те някъде дълбоко,
при пулса ми, на топло, в пазвата.
Прибрала съм ти думите /и лошите.../,
прибрала съм ти устните /все нецелунати/.
Събличам тишината си във нощите
и много тихо с тебе се сбогувам.
Юни 2009
написа caribiana на 30.4.11
caribiana/Радосвета Аврамова/ 2011 - 2
caribiana/Радосвета Аврамова/ 2011 - 3
