Предостатъчност

Всичко, което си имам от теб
е една недовършена песен.
Много сълзи - Океанът по две.
И безкрайна пустиня в сърцето ми.
Имам и болки - различни по цвят,
по размери, по сила, по думи.
Имам вселена... от самота.
И излишна любов. И безумие.
Имам безсъния. И страхове.
Недоверия. Липси. Неистини.
Дал си ми толкова много, че
нищо
вече
не искам.

написа caribiana на 14.12.12

Угасване

Когато съм щастлива, пиша. Пиша много.
Сега мълча. Мълчи ми се. Мълча.
Сега съм станала дантела от тревоги,
от болки, от сълзи, от тишина...
Сега съм облачна, дъждовна и мъглива.
Бездомна. Ничия. Отсъстваща. Сама.
Сега не идвам. Само си отивам.
Угасвам като утринна звезда.
И не,
без мен небето ти едва ли ще е пусто.
И без това ти не броиш звезди.
Не вярвам даже, че ще можеш да почувстваш
как липсата ми може да тежи...
И по-добре. Не искам да си тъжен.
Аз съм ти просто...падаща звезда.
Ако си пожелаеш нещо, ще го сбъдна.
(Защото още те обичам. За това.)

написа caribiana на 5.12.12

 

Безсмъртие

Аз съм Любов... не си ли го разбрал?
И точно за това все оцелявам.
Разстрелваш ме със думи. И боля.
Изгаряш ме безмилостно на клади.
Разкъсваш ме със дяволски очи.
И прокървява даже тишината.
И ослепявам от обиди. И лъжи.
И оглушавам от полярен вятър.
Не дишам и не спя. Със дни. С години.
И пак съм жива. Въпреки това.
Навсякъде съм. Топла и незрима.
Аз съм Любов... не си ли го разбрал?

написа caribiana на 25.11.12

 

непопитани отговори

Защото днес отглеждам страхове.
Хартиени цветя. И недоверия.
Защото нямам нищо. Само теб.
И думи от забравени поеми.
Защото плача. Смея се. Мълча.
Пронизвам с поглед. Пиша многоточия.
Измислям си... измислици. И хвърчила.
И се разпадам. Тихо. И нарочно.
Защото правя есенни сценарии
с прерязано небе. Луна. Огньове.
Защото не повярвах в календара.
Нито в пречистващата сила на отровата.
Защото изболях до край съня си.
Смирих се. Станах езеро. Горях.
Превърнах си посоките в безпътици.
Обикнах теб. Защото. За това.

написа caribiana на 19.11.12

 

Отвъд...

Любовта ми боли. И се свива във ъгъла.
Плаче тихо. И плаче сама.
Ослепяла отново...и пак се излъгала.
Няма сили за повече. Знам.

Хайде, стига, любов.Преглътни си сълзите.
Изправи се. Да, знам, че боли.
Но сме глупави двете. И вярваме в приказки.
(Кой не вярва в красиви лъжи?)

Хайде, стига, безумнице! Нека си тръгваме.
Той не иска ни мен, нито теб.
Да, излишни сме. И да - тъжно е.
Или пък...всъщност не е.

Тъжно беше достатъчно време.
И достатъчно време боля.
Ти си цялата в рани. Аз - до смърт уморена.
Не е тъжно. А просто е край.

написа caribiana на 11.11.12

 

Има невъзможни неща...

Аз не мога да спра да обичам.
Не и теб. Не и теб. Не и теб.
И какво, като глъхнат в очите ми
куп тъги и безброй дъждове.

И какво, като пари от думите
и небето се срива със грохот.
И крещи тишината в безумие,
полудяла от толкова болка...

А сърцето ми скърпва доверия.
Ослепява нарочно. За всичко.
Бие тихо. Отмерва безвремие.
И...не може да спре да обича.

написа caribiana на 4.11.12

 

Урок по себе си

Научих се да бъда много тиха.
И тишината ми прилича на сияние.
Преглътнатите думи се смалиха.
Порасна като Слънце премълчаното.
Научих се да преболявам бързо.
(Но белезите ми остават. Нелечими.)
Научих се, че вятър не се връзва.
Научих се да виждам и незримото.
Научих няколко вълшебни думички,
една история и малко стъклостишия.
Изучих всички безпосочни пътища.
И как през буря от сълзи да дишам.
Научих, че... не мога да съм силна.
Ранима съм. Чуплива. Ефимерна.
Научих се такава да се имам.
(И да обичам теб. Безвременно.)

написа caribianaна 30.10.12

 

Зазоряване

...и вече е октомври.
Много тихо
небето губи своите слънца.
Утрата уморено се усмихват.
Обличат есента си. И мълчат.
А нощите ми, синкаво-безсънни,
те пазят в затаения си дъх.
Понякога заспивам...И те сбъдвам
в измамната реалност на съня.
И е красиво. Чисто и красиво.
Такава красота, че чак боли.
Боли до сладост.
И без звук прелива
в соленото на няколко сълзи.

написа caribiana на 1.10.12

 

В сянката на дъгата

Щастлива съм. Нали... Не ми личи,
че чак до изгрева съм плакала за него.
Щастлива съм напълно. Отстрани.
Не искай по-дълбоко да се вглеждаш.
Ще видиш много тъжни дъждове.
Безмълвни листопади. И безлуния.
Тежки мъгли. Разкъсано небе.
Една любов. Ужасно нецелуната.
Ще видиш валсът на онази Самота,
заместила една непожелана Обич.
Ще видиш как, притихнали,кървят
онези думи, страшно невъзможните.
И как от тях разцъфва Тишина.
Червена и боляща. И красива.
Не гледай в мен. Щастлива съм сама.
Да бъда негова... не ми отива.

написа caribiana на 17.9.12