...като на кино

Този филм го изгледах целия.
И сега свети надписът - "Край".
А след края - една безпределност.
Тишина. Свобода. Самота.
Не е тъжно. Не е. Светлосиньо е.
И по ръбчето само горчи.
Аз харесвам нямото кино.
(Всички думи са просто лъжи.)
Черно-бялата болка е истинска.
Хайде, сбогом, господин режисьор.
Беше хубаво в тази приказка.
Даже беше почти любов.
После някой открадна нещо...
И от липсата натежа.
Всяка приказка има вещица.
Не всяка приказка е със хубав край.
Не е тъжно. Не е. Светлосиньо е.
Да, разплака ме... като за финал.
Но това е цената - сълзите ми.
...
Глупав филм за такава цена.

написа caribiana на 9.9.12

 

Безмълвие

По-често съм тиха. По-често мълча.
И сякаш ме няма във тази Вселена.
Но тайно отглеждам мънички слънца,
заместващи всичките думи във мене.
Понякога парят... Ти знаеш, боли.
Прогарят в сърцето ти огнена дупка.
Тогава аз ставам на дъжд от сълзи,
с които от себе си да те излекувам.
Понякога стават на слънчев прашец
и нежно полепват по твоите устни.
Не искам да спираш. Не можеш да спреш.
И светиш от моята обич-безумие.
Понякога гаснат. И бяла тъга
в очите ми тихичко коленичи.
Но знаеш ли, точно когато мълча,
до смърт те обичам.
До смърт те обичам.

написа caribiana на 21.8.12

 

Прах при прахта...

Къде ми е поезията, питаш...
Ще ти кажа:
препила е със вино от сълзи.
Лежи като клошарка на паважа -
бездомница с един разклатен стих.
Когато пиеше любов, тя беше друга.
Сега внезапно някак остаря.
Смали се, сбръчка се и се прегърби.
И сигурно е сляпа. От солта.
Не я търси. Едва ли ще се върне.
Ще скита нощем с уличните котки.
Ще търси себе си (и теб) във тъмното.
А на разсъмване ще се превърне в точка.
И после... нищо... После ще е тихо.
Светът ще си е същият. И все едно
е нямало ни мен, ни стихове...
нито изобщо някаква любов.

написа caribiana на 18.8.12

 

Високо. И далече.

Гълъби, небе и нищо повече...
Целият ми свят. Това ми стига.
Днес не вярвам вече в обичи.
Те болят. Предават те. И си отиват.
Днес не вярвам в думи. Нито в действия.
Нито в утре. Нито пък във вчера.
Днес не помня нищо. Нито търся.
Нито искам ти да ме намериш.
Днес е ден за тъжно осъзнаване.
За приемане на Тишината. И на липсата.
Днес е ден, във който ти прощавам.
И е хубаво. Почти.
Като във приказка...

написа caribiana на 20.7.12

 

На края...

Усещаш ли когато ставам ледена
как въздухът горчи от тишина?
Как вече нямам нищичко за вземане,
а всъщност исках всичко да ти дам...
Сълзите ми дори са вледенени...
кристално режат...Режат. И боли.
Не ме губи! Постой със мене,
дори и двамата ужасно да мълчим.
Да измълчим предишните си рани,
неверия, обиди, суети...
И чак когато нищо не остане,
тогава, ако искаш, си върви.
Аз ще остана. Просто ще остана.
Каквато бях за тебе - лунатична,
живееща във приказките само...
Аз ще остана. За да те обичам.

написа caribiana на 7.7.12

Принцесата е страшно уморена

Принцесата е страшно уморена.
От грахови зърна. И от обувки.
Не и достигат сили. Нито време
да чака принца със вълшебната целувка.
И как да я събуди, като тя
не спи изобщо. Вече сто години.
По цели нощи вярва в чудеса.
И вечно губи вярата си на разсъмване.
Принцесата е уморена. До сълзи.
Светът я плаши. Струва ѝ се лош.
---
Сега тя просто иска да заспи.
Не я будете. Лека нощ.

написа caribiana на 27.6.12

Чаено парти за паяци

В ъглите на старите къщи
живеят хиляда истории.
Мазилката е намръщена.
И ѝ се лющи кожата.
Проскърцват дъските на пода.
Дрезгаво и прегракнало.
Макар че никой не ходи.
Проскърцват от тъжно очакване.
Животът е сведен до минимум.
В две паяжини на тавана.
Хиляда истории...И нито една
няма да бъде разказана.

написа caribiana на 26.6,12

 

суша

Пак чакам дъжд. Но идва само вятър.
Не знам дали така е по-добре.
На дъждове до смърт съм се начакала.
До смърт се уморих от ветрове.
Отнесли са ми всичко. Всичко. Всичко.
Дори и думите. Сега ми се мълчи.
Останала ми е една любов. На срички.
Която обещава да горчи.
И... няма дъжд...Небето е пустиня,
която прекосявам сам-сама.
Очите ме болят от толкова синьо.
---
Защото няма дъжд, ще заваля.

написа caribiana на 24.6.12

сега

Имам нужда от разбивач на илюзии.
Да ми срине света до основи.
Със замах да строши въздушните шлюзове,
дето все ме отвеждат нагоре.

Да срути напълно всички пясъчни замъци.
Да запали мечтите ми. Като факли.
Да затули със камъни оня приказен кладенец,
пълен с напразно очакване.

Да покрие прозорците с черни, лепкави сажди.
И нищо от мене да не остави.
Освен тишината. За чисто прераждане.
И сълза.
...
Малка капчица за голямо удавяне.

написа caribiana на 27.6.12