сега

Имам нужда от разбивач на илюзии.
Да ми срине света до основи.
Със замах да строши въздушните шлюзове,
дето все ме отвеждат нагоре.

Да срути напълно всички пясъчни замъци.
Да запали мечтите ми. Като факли.
Да затули със камъни оня приказен кладенец,
пълен с напразно очакване.

Да покрие прозорците с черни, лепкави сажди.
И нищо от мене да не остави.
Освен тишината. За чисто прераждане.
И сълза.
...
Малка капчица за голямо удавяне.

написа caribiana на 27.6.12

 

този сезон...

Изхвърлям всички минали сезони.
Ръждиви листопади. И мъгли.
Свирепи бури. Ледникови периоди.
Хриптящи суши. Придошли реки.
Кутии с нестопили се снежинки.
Буркани с консервирани слънца.
Албуми със черешови градини.
И пликове с оранжеви листа.
Изхвърлям цели ери. Не! Еони!
Парчета време, от които ме боли.
Изхвърлям всички минали сезони...
Оставям най-любимия. Сезонът и.

написа caribiana на 11.6.12

 

Денят X

Не зная днес ли ще е този ден,
във който няма да поискам да се върна.
Сърцето ми е толкова уморено,
че даже не заплака като тръгнах.
Въздъхна тихо. Тъжно. И се сви.
Предадено сърце. Хиляда пъти...
Прочетох му "Хиляда и една лъжи".
Последната наистина го счупи.
И вече няма сила да го спре...
Така решително едва ли съм си тръгвала.
Изглежда днес е точно този ден,
във който няма да поискам да се върна.

написа caribiana на 9.6.12

 

непоетично за обичта

Заспивам. А дъждът навън
вали съвсем, съвсем обикновено.
Не обещава приказки насън.
Дъждът е просто лошо време.
Нощта е просто хладна нощ.
Обикновена. Даже и беззвездна.
Какво като е Май...какво?
Не винаги е време за поезия.
Понякога е хубаво така -
без никакви метафори и алегории
да хвана уморената ти длан
и да заспя...до бездиханност твоя.

написа caribiana на 26.6.12

 

името ми...

Събирам те във себе си. Болиш.
А аз изглеждам страшно недостатъчна.
Но все си вярвам някак си, че ти
завършваш пъзела на тъжното очакване.

Събирам те във себе си. Без глас.
А дланите ми парят от обичане. 
Освен самата мен, какво да дам...
И... ето, давам ти се.
Искаш ли ме?

Събираш ме във себе си. И мълчешком
ти вричам всеки удар на сърцето си.
Прошепваш ми. Прошепваш ме... Любов.
Аз нямам друго име, щом съм с тебе.

написа caribiana на 14.5.12

 

Обичане

Навън е Май по всичките етажи,
с небе като рисувано стъкло.
Луната му е перлена и влажна.
Звездите му прегарят от любов.
По въздуха му тръпне нощен шепот.
Задъхан бриз се гали във брега.
Навън е Май. Оставям се в ръцете му.
По-нежна съм и от цветче на мак.
Той ме целува дълго и безмълвно,
опиянено, влюбено и лунатично.
Сега съм негова. А на разсъмване
сънувам теб. И знам, че ме обичаш.

написа caribiana на 4.5.12

 

Тук

Не искам да разбираш, че съм плакала.
(И без това за тебе то е нищо...)
Сега съм по-красива. От очакване.
На теб, на обич и на малко истина.

Сега съм по-красива и от изгрева,
защото съм събрала много залези.
Но вече няма как да вярвам в приказки,
когато няма кой да ги опази.

Сега ще вярвам само на сърцето си.
Ако си в него, и на теб ще вярвам.
Не зная ти разбрал ли си къде си...
Но аз останах, за да те дочакам.

написа carabiniera на 28.4.12

 

Май ще бъде ... Май :)

Предвкусвам черешите. Ухае ми вече
на сладко, на Май и на топло.
На някакви дълги терасени вечери.
На звездопади по покрива.

На липи. На пчели. На птици по клоните.
На по-къси сенки и дълги слънца.
На детски игри (аз ли бягам? Или пък гоня...).
На приказно - виолетов здрач.

На вятър от юг. На дъжд и дъги.
На къси ръкави и пясък.
На парещи плочници, по които върви
усмихнато моето щастие...

написа caribiana на 23.4.12

 

Където няма кой да стигне...

Не зная как да стигна чак до там,
където утрото рисува по стъклата.
"Полярна нощ до края на света"
е диагнозата ми. Край на чудесата.

Така не вярвам в думи вече, че боли.
От недоверие боли като от вяра.
Сълзи ли? Нямам. Даже и сълзи...
Дори това след него не остана.

Остана ми грамадна тишина.
Зазиждам се със нея до небето.
Сама съм. По-сама. И най-сама.
След този тъжен колапс на сърцето ми.

написа caribiana на 16.4.12

 

Банално като притча

Денят пристига. Сиво по небето му
ми обещава някакъв библейски дъжд.
Не знам къде съм. Аз съм там, където
едва ли има пътища за връщане.
Не съм се губила. Получи се случайно.
Сега ти връщам двеста тишини.
Ще ме потърсиш ли? Едва ли. Знаем го.
Не чакам тебе.
Чакам да вали.
Да завали гръмовно, много гневно -
такъв потоп, какъвто Ной не помни!
За да удавя думите ти в него...
И своите наивни лековерия.
В потопите не може да се плува.
В потопите се оцелявало по двойки.
Почти те чувам и...не те интересува.
Не липсвам и без мене е спокойно.
Да бъде дъжд тогава! Сто години.
(Или пък сто години самота.)
А след потопите небетата са сини.
Така съм чувала. Но няма как да знам...

написа на caribiana 9.4.12

Обещавам ти.

Понякога навярно съм ти в повече
и от излишъците ми ти става тежко.
Къде да побереш такава обич?
Мечти, копнежи, истини и грешки?
Къде да сложиш всичките ми настроения,
разпръснатите мисли, ветровете ми,
дъждът ми, предизвикващ наводнения
във най-пустинните райони на сърцето ти.
Къде да сложиш тишината на сълзите ми?
И недоверието ми, приличащо на писък?
Не знам...Но намери им място. Задължително.
Защото щом си тръгна, ще ти липсват...

написа caribiana на 3.4.12