Оставяш ме по пулс и по обичане...

Когато ме прошепваш през нощта
и нежността ти гали раменете ми,
забравям колко много ме е страх.
И ставам твоя. Цялата. За вечност.
 А ти забравяш целия си свят...
Така ненужен ти е, като имаш мене.
Притихваш в ласките ми на жена,
 която те превръща във безвремие.
Не казвай нищо повече...Мълчѝ.
От толкова обич думите умират,
безплътни, недостатъчни за стих...
Защото
любовта
е много тиха.

написа caribiana на 30.3.12

Разплаквал си ме… Но за теб си струва

Разплаквал си ме... Но за теб си струва.
За теб си струва до последната сълза.
(Сега ела и дълго ме целувай
за да забравим колко те болях.)

Забравял си ме... Знам, че се преструваш.
Защото си ме спомняш и на сън.
(Целувай ме. Целувай ме. Целувай ме.
И бавно ме събличай от страха.)

Осмисляш ме. А аз...
а аз ти вярвам.
Така не вярвам даже и на себе си.
(Целувай ме разнежено и бавно.)
Един на друг
със тебе
сме си вечности...

написа caribiana на 23.3.12

 

Твоя

Докосваш ли ме? Или си измислям
онази непрогледна тишина,
в която пръстите ти
бавно ме разлистват
и устните ти нежно ме четат...
Написана съм твоя, много твоя
от стръмното на мъжкият ти пулс
по гладката изящност на завоите
и мекото на женския ми вкус...
Прочиташ ме...задъхано...на срички...
до най-дълбокото на сладките ми тайни.
И аз настръхвам, цялата обичане.
Шептя те. Искам те. И ти се давам.
Нали е обич... Нека да е тиха...
Обичам те безмълвно. Със очи.
Обичаш ме контурно. С щрихи.
Такава обич само се мълчи.

написа caribiana на 31.3.12

 

Много кратка дъждовна поема

Има нощи, в които дъждът
слага сини обувки с бомбета,
а край него небрежно кръжат
разни мисли на разни поети.

И дъждът ги лови с ръце,
после нежно и много внимателно
ги прибира в едно чекмедже
с надпис
"Тук събирам мечти на приятели".

След това си приготвя чай
със две капчици лунно сияние,
щипка обич и стрък тишина,
и парченце "сбъднимижелание".

После сяда на твоя прозорец,
за да чуе какво ще е времето.
Телевизорът тихо говори...
А пък ти ... си мислиш за мене.

Той не иска да те смущава,
за това си отива, усмихнат,
по водосточната тръба в ляво.

Аз, след него, съм цялата в стихове...

написа caribiana на 15.3.12

 

24/7

Обичам те, когато се разсъмва
и улиците чезнат във мъгли,
а аз оставам - истинска и влюбена.
А аз оставам...и те пиша в стих.

Обичам те и след това. Когато
в задъхания трафик на деня
изпращаме сигнали до сърцата си:
"Обичам те."
"Обичам те и аз."

Обичам те, когато се здрачава
и във прозорците се раждат светлинки.
Тогава улиците бавно опустяват,
а аз се сгушвам в тебе...и мълчим.

И нощем те обичам. Многомного.
До бездихание. До бяло. До безкрай.
Превърната съм цялата във обич.
Която просто искам да ти дам.

написа caribiana на 28.2.12

 

Ще можеш ли завинаги...

Когато ме обичаш, съм различна.
По-нежна и от себе си дори.
Красива съм почти до неприличност.
И цялата съм твоя. Не почти.

Принадлежа ти до без дъх...до лудост.
Със всичките си тайни светове.
И закодирам обичта си в пулса ти.
Ти закодираш себе си във мен.

Оставаме без имена и без адреси.
Без рамки, страхове и тъмнина.
Оставаме по себе си. И светим.
Когато ме обичаш, е така...

написа caribiana на 22.2.12

 

Заради теб

Защото някой ден ще ме намериш
(съвсем случайно, без да си ме търсил)
заспала във цветчето на черешата
и ще познаеш, че съм аз по устните...

Които пазят името ти непокътнато.
Сънуват как ги галиш с топли пръсти.
Приличат на преди секундичка целунати.
И искат да са твои. Непрекъснато.

Които те прошепват на разсъмване.
Мълчат те целодневно и нарочно.
Мечтаят тайно как ще им се сбъднеш.
И имат вкус на захар и на обич.

Ще те накарат да потръпнеш. Целият.
От мекотата им. От жажда. От доверие.
Ще знаеш, че ме има.
И живееш,
защото някой ден ще ме намериш...

написа caribiana на 15.2.12

 

Пулети

Днес ми е тъжно. Толкова тъжно,
че не мога дори да заплача.
Очертавам край себе си малка окръжност
с диаметър - ръката на здрача.
И се скривам във нея. Гола. По себе си.
Без мечти. Без надежди. Без нищо.
Пак туптят във сърцето ми безкрайни далечности.
И приличам съвсем на летище...
От което отлитат...Отлитат завинаги.
Без билети за някакво връщане.
Вътре в мен се разпадат отминали мигове.

А така да ми се прегръща...

написа caribiana на 5.2.12

 

Принцесешки неволи

Каква принцеса съм, съвсем не знам...
Къде са ми кристалните пантофки?
Къде са ми вълшебните огледала?
Не спя от векове...Ни даже нощем...

Говоря си за дефицит.
На принцове.
И рицарите свършиха, изглежда.
Останах си по няколко мечти.
По приказки. И по надежди.

Но някак си не страдам от това.
Какви ти принцове, какви ти конници...
Каква принцеса съм, така и не разбрах,
но винаги се влюбвам във разбойници.

написа carbiana на 13.1.12

 

Няма да узнаеш...

Не се завръщат пощенските гълъби...
Мълчи безцветно цялото небе.
Една разплакана любов стои на ъгъла
на нашите различни светове.

Не я храни със думи - обещания,
щом после предпочиташ да мълчиш.
Тя вярва в теб съвсем до бездихание.
И после ...просто я боли.

Но ти не знаеш...няма как да знаеш.
За теб е просто...някаква любов.
Една от многото, разхвърляни в безкрая.
Една от многото, не питащи "Защо".

Не можеш да я пипнеш, да я имаш.
Но знаеш ли, най-ценните неща
не се държат в ръце. И са невидими.
Едно от тях е точно любовта.
---
Но ти мълчи...
А пощенските гълъби
ще губят пътя си сред есенни мъгли.
И любовта ще плаче тихичко на ъгъла
и няма да признае, че боли.

написа caribiana на 10.1.12

 

Когато ме няма най-много...

Къде съм ли...в усмивките на хората.
И в собствените си сълзи.
В дъха ми по студените прозорци.
Във сънищата ти, когато завали.
Във стъпките, които разминават
безброй съдби по градските площади.
В изгарящия цвят на лавата.
И в неочакваните малки радости.
В очите ти, когато не ме гледаш.
В аксоните и нервните ти окончания.
Във ягодовия сироп на сладоледа ти.
И в златните тичинки в чая ми.
Под нулата във всички термометри.
В лилавите отенъци на залеза.
В моряшките възли и във поветрията.
Във приказките (но във неразказаните).
Във премълчаното, в болящата копнежност
на всяко затаило дъх сърце,
в онези необмислени палежи
на Любовта Завинаги.
И търся теб.

написа caribiana на 3.1.12