Постинг
26.10.2017 23:09 -
КАПЧИЦИ
КАПЧИЦИ
Разтопената зима се стича
и рисува река по асфалта.
Всяка капка е весела нота,
дето буди със смях мълчината.
И бърборят в нестроен оркестър
три капчука под моя прозорец.
Бързат вадички жива вода.
От далече прилича на Пролет.
Аз залепям слънца по стените,
а по устните - само усмивки.
Във сърцето ти тихо покълвам.
И...на Пролет приличам отблизко.
написа caribiana на 15.1.08
ОТКРИВАЙ МЕ...
Разказвам си душата на звездите.
Парченце по парченце я разлиствам.
Събличам бавно всичките и клони
и лунен вятър върху нея плисва.
Разказвам си сърцето на врабците.
Трохичка по трохичка го раздавам.
Перцата по крилете му сияят,
докоснати от слънчева жарава.
Разказвам се на цялата Вселена.
Без думи се разказвам, с тишина.
И в твоите очи за миг проблясвам-
една искрица с име на жена.
написа caribiana на 14.1.08
ГЛУХАРЧЕ
Ще идват други...Ще се мъчат
по мъничко на мене да приличат...
Ще си отрадват думички, усмивка...
Дали ще могат блясъка в очите?
Във всяка мене ще откриваш.
А после... ще ти бъде празно.
Защото аз съм огнен пламък-
където парна, не зараства.
Направих си душата от глухарчета-
цъфти във жълто. После прецъфтява.
И не, изобщо не умира-
превръща се във пух. И отлетява.
А ти откривай ме във други.
Ще е кратко.
Да, като мене ще звучат...почти.
Но, знаеш, няма да е същото...изобщо.
И от това, повярвай ми, ще те боли.
написа caribiana на 14.1.08
ВИСОКО, ВИСОКО...
Не се убодох на вретено.
Не бях орисана така.
Сърцето ми само обаче
май стогодишен сън заспа.
А кулата ми е висока.
Почти до облаците стига.
Пълзящи рози с остри тръни
отвън растат и я оплитат.
Отдавна всички картографи
от картите си я изтриха.
Затуй и никой не минава.
И кулата е страшно тиха.
Поне прозорчета си имам.
Долитат птици,пеперуди...
А пък сърцето спи...И чака.
Да дойде Той. Да го събуди.
написа caribiana на 13.1.08
...НО НЕ СЕГА
Ще тръгна някой ден на някъде.
Светът ще бъде хилядопосочен.
Ще те оставя тук, на този бряг.
Да те забравя,може би...Нарочно.
А там, където бях, ще ослепее.
Ще бъде Нищо, от което ще боли.
Ще те забравя! ...Никога, навярно...
По стъпките ми ще растат треви.
Пътеката ще се изгуби.Ще заглъхне.
И, аз нали ти казах - ще забравя!
Но някой ден. Когато стана смела.
Сега пред теб безсилна съм.
Оставам...
написа caribiana на 12.1.08
НЕБЕ НА ЗЕМЯТА
Небето слезе ниско, много ниско.
Почти докосна пясъчните дюни.
Промуши се между намусените сгради,
защото просто искаше да ме целуне.
Въздъхна тихо, сякаш че проплака
и ме потърси плахо със очи.
Беше му тясно - малка е Земята.
Да ме целуне искаше, и да върви.
Излязох. И Небето ме прегърна.
Дали успя да ме целуне - не разбрах.
Прошепна ми : "Отново ще се върна..."
...А хората си мислеха - "Мъгла!"
написа caribiana на 11.1.08
Разтопената зима се стича
и рисува река по асфалта.
Всяка капка е весела нота,
дето буди със смях мълчината.
И бърборят в нестроен оркестър
три капчука под моя прозорец.
Бързат вадички жива вода.
От далече прилича на Пролет.
Аз залепям слънца по стените,
а по устните - само усмивки.
Във сърцето ти тихо покълвам.
И...на Пролет приличам отблизко.
написа caribiana на 15.1.08
ОТКРИВАЙ МЕ...
Разказвам си душата на звездите.
Парченце по парченце я разлиствам.
Събличам бавно всичките и клони
и лунен вятър върху нея плисва.
Разказвам си сърцето на врабците.
Трохичка по трохичка го раздавам.
Перцата по крилете му сияят,
докоснати от слънчева жарава.
Разказвам се на цялата Вселена.
Без думи се разказвам, с тишина.
И в твоите очи за миг проблясвам-
една искрица с име на жена.
написа caribiana на 14.1.08
ГЛУХАРЧЕ
Ще идват други...Ще се мъчат
по мъничко на мене да приличат...
Ще си отрадват думички, усмивка...
Дали ще могат блясъка в очите?
Във всяка мене ще откриваш.
А после... ще ти бъде празно.
Защото аз съм огнен пламък-
където парна, не зараства.
Направих си душата от глухарчета-
цъфти във жълто. После прецъфтява.
И не, изобщо не умира-
превръща се във пух. И отлетява.
А ти откривай ме във други.
Ще е кратко.
Да, като мене ще звучат...почти.
Но, знаеш, няма да е същото...изобщо.
И от това, повярвай ми, ще те боли.
написа caribiana на 14.1.08
ВИСОКО, ВИСОКО...
Не се убодох на вретено.
Не бях орисана така.
Сърцето ми само обаче
май стогодишен сън заспа.
А кулата ми е висока.
Почти до облаците стига.
Пълзящи рози с остри тръни
отвън растат и я оплитат.
Отдавна всички картографи
от картите си я изтриха.
Затуй и никой не минава.
И кулата е страшно тиха.
Поне прозорчета си имам.
Долитат птици,пеперуди...
А пък сърцето спи...И чака.
Да дойде Той. Да го събуди.
написа caribiana на 13.1.08
...НО НЕ СЕГА
Ще тръгна някой ден на някъде.
Светът ще бъде хилядопосочен.
Ще те оставя тук, на този бряг.
Да те забравя,може би...Нарочно.
А там, където бях, ще ослепее.
Ще бъде Нищо, от което ще боли.
Ще те забравя! ...Никога, навярно...
По стъпките ми ще растат треви.
Пътеката ще се изгуби.Ще заглъхне.
И, аз нали ти казах - ще забравя!
Но някой ден. Когато стана смела.
Сега пред теб безсилна съм.
Оставам...
написа caribiana на 12.1.08
НЕБЕ НА ЗЕМЯТА
Небето слезе ниско, много ниско.
Почти докосна пясъчните дюни.
Промуши се между намусените сгради,
защото просто искаше да ме целуне.
Въздъхна тихо, сякаш че проплака
и ме потърси плахо със очи.
Беше му тясно - малка е Земята.
Да ме целуне искаше, и да върви.
Излязох. И Небето ме прегърна.
Дали успя да ме целуне - не разбрах.
Прошепна ми : "Отново ще се върна..."
...А хората си мислеха - "Мъгла!"
написа caribiana на 11.1.08
Няма коментари
