Моментно...може би
Може би утре няма да има...
Може би днеска всичко ще свърши.
Ще останат единствено няколко думи
и мечти...като клони прекършени,
дето още са нямали пролет,
дето само сняг са видели.
И не сетили онзи дъх на зеленото,
само в снежни ръкави до днес са живели.
Може би всичко е сън изсънуван,
в нощ, във която Луната е вещица.
А зездите не светят наистина силно-
просто мъждукат...догарящи свещи са.
Може би утрото вече наднича,
трие сънливо очи със юмруче,
после се втурва навън да разкаже
онова, дето в съня се е случило...
Може би никога нас ни е нямало...
просто някой е чел написана книга.
В нея със тебе били сме героите...
а пък краят е близо...ей го-пристига.
И какво ми остава на мене след всичко?
Две корици...душата - изсричана...
Но сърцето, със въглен гравирано,
трепва тихо...поне те обичам...

Капчици...

Оставям ги така...да се търкалят...
със тях си тръгват всички страхове.
И всичко дето в мене е горчало.
И някак светва моето сърце.
Чертаят своите рекички по лицето,
по устните се спускат и солят.
Обаче някак страшно ми олеква
и даже вече никак не горча.
Със тях изтече всичкото безвкусно,
тръпичвото, което имах в мен.
Сега съм чиста. Даже малко сладка.
Макар и късно, почва моят ден.
написа caribiana на 3.2.08

ВМЕСТО ИЗГРЕВ...
Будя се. С две крачки по-бързо от изгрева.
После бавно завивам на ляво...в сърцето ти.
Още съм топла и толкова сънена...
Превръщам се в котка и мъркам в ръцете ти.

Гъделичкам с коси гърдите ти...устните...
с дъх татуирам по тебе желание.
Започвам да сбъдвам с лъчите на слънцето
прошепнато снощи от мен обещание.

Не отваряй очи...Аз им виждам усмивката.
По твоята същност на пръсти вървя.
Аз съм някаква малка безсънница,
а ти си правач на добри чудеса.

Не отваряй очи. С две крачки избързах.
Има време до после, сега ме гушни.
Искам нощи! Не искам разсъмване...
Хайде Слънце, обратно се скрий!
написа caribiana на 2.2.08

НО ТОВА СЪВСЕМ НЕ Е ВСИЧКО...
Обичам те заради чувството,
което в мен от теб остава.
Обичам те заради лятото,
което винаги ми даваш.
Обичам те заради думите,
с които носиш ми усмивка.
Обичам те заради нежността,
която в мене ти разплискваш.
Обичам те заради нощите,
които с теб са вулканични.
Обичам те заради цялата
открита в мене сеизмичност.
Обичам те заради Слънцето,
защото само ти го правиш.
Обичам те заради огъня,
във който цяла ме изгаряш.
Обичам те заради танца ни,
останал за света невидим.
Обичам те заради теб самия...
и не, изобщо не се питам...
а с цялата си женска същност
и без да крия и отричам
пред тебе тихичко заставам
и само...много те обичам!
написа caribiana на 1.2.08

Тук...
Като звук от еолова арфа,
като нежно листенце от мак,
като съпки, останали в пясъка
на един позабравен тих бряг,
като устни, когато са влюбени,
като дланите, галещи в тъмното,
като поглед, скрил в дълбините си
сто мечти и парола за сбъдване,
като полъх на бриз край морето,
като дъх, като стон, като вричане,
като малка звезда във небето ти,
аз съм тук...целуни ме...
Обичам те...

БЕЗКРАЙНА НОЩ

ANONIMNIQ & Caribiana
Слънцето залязло е, а горе
Луната тъжна кротко в мрака свети.
И там сред тишината, само с поглед,
целуват се самотните планети.

Аз бродя сред небето на живота
и все така те търся без почивка,
секунда само там в далечината,
за миг да зърна твоята усмивка.

И в бляскавия дъжд от звездопади,
беззвучно капещ от очите на небето,
мечтите ни се гонят пожелани,
но винаги угасват във морето.

И там, сред необятната вселена,
се блъскат в мрака влюбени комети.
Луната вече легна уморена,
а Слънцето...не иска да засвети.

Дали ще плъзне някога зората
по хоризонта нежните си длани?
Дали отново ще искри росата
в тревиците на пролетни поляни?

Или завинаги ще се изгубят в мрака
безследно цветовете на живота?
И ние с тебе все така ще чакаме
една недоизпята тиха нота?

Дали сред онзи танц на звездопадите
и нашите звезди ще се намерят?
Или ще търсиме единствено наградата
да видим светлинка във мрака черен?

Далечни, непрогледни разстояния...
В различни, необходени Вселени.
Луната спи. Не се се събужда Слънцето.
Звездите тихо капят уморени...
написа caribiana на 30.1.08