Постинг
26.10.2017 23:10 -
СПОМЕН ОТ УТРЕ
СПОМЕН ОТ УТРЕ
Не помниш ли?
Как утре ме целуна?
Когато пишеше поеми по водата...
Когато грееха Луни над всички бездни
и свиреха предпролетни сонати...
Спомни си!
Утре ме прегърна...
Дъждът искреше - цветни стъкълца...
А аз не исках друго. Исках само
да кажа:
- Нарисувай ми овца !
И да се върне в тебе спомена за роза,
която има само четири бодли.
И онзи смях в небето да ce върне -
смехът на всичките камбанени звезди.
Спомни си утре...
Днес ще тръгвам.
Макар ,че някак ме опитоми.
Не те оставям сам. Но аз съм в утре.
Ако ме искаш - утре си спомни.
написа caribiana на 10.1.08
ПОВЕТРИЕ
Ще дойде онзи Вятър.Ще повее.
От топлия му дъх ще нацъфтят черешите.
И само в някакви далечни планини
ще дишат още Зимата и студовете и.
Ще се закичи със лъчи Небето,
поляните със цветове ще се покрият.
А под стрехите на събудените къщи
отново лястовиците гнезда ще свият.
И аз отново ще съм същото момиче,
което силно вярва в чудесата.
Което в мълчаливите утра
ще гледа тихо раждането на росата.
написа caribiana на 9.1.08
ПРЕД ТВОЯТА ВРАТА
Нощните феи са музи
на някакви Късни Поети.
Приспиват в душите им залези
и носят в ръце ветровете.
Нощните феи са светли -
досущ на звездички приличат.
Защото се къпят във изгрева
и с лунни лъчи се обличат.
Нощните феи са тихи.
Нощните феи са шумни.
Нощните феи обичат
почти невъзможно безумно.
Нощните феи се раждат
само защото единствено
Късни Поети ги чакат
на тихи забравени пристани.
Нощните феи долитат.
Светва за кратко Земята.
Късен Поете, не чуваш ли?
Аз съм отвън, пред вратата ти.
написа caribiana на 6.1.08
ОТ ДАЛЕЧЕ...
Бездомно ми е. И съм страшно ничия.
Изгубена, като монетка сред треви.
Разплакана. От тихо непрегръщане.
С угаснали от необичане звезди.
На тебе кой ти каза, че ми липсваш?
Или сърцето ти... само разбра?
И твоя глас нахлу през телефона,
прорязвайки тъгата на нощта.
Прегърна ме със думи. Стана шепотно.
Луната на усмивка заприлича...
Сега заспивам, свита на кълбце
и стоплена от твоето "Обичам те"...
написа caribiana на 6.1.08
ПОПИТАХ СЪРЦЕТО СИ...
Аз нося всички изгреви в очите си
и полъха на екзотични ветрове.
Под миглите ми крият се магиите
на всемогъщи древни богове.
Ако поискам, мога да съм утрото,
и в устните ти шепоти да скривам.
Да бъда знак, жигосан във сърцето ти,
като нечезнеща вековна диря.
Но аз не искам...Искам да съм лятото,
което с меките си длани те обгръща.
Да съм уют. Да съм утеха.Да съм твоя.
Да бъда топлото усещане за "в къщи".
написа caribiana на 3.1.08
Не помниш ли?
Как утре ме целуна?
Когато пишеше поеми по водата...
Когато грееха Луни над всички бездни
и свиреха предпролетни сонати...
Спомни си!
Утре ме прегърна...
Дъждът искреше - цветни стъкълца...
А аз не исках друго. Исках само
да кажа:
- Нарисувай ми овца !
И да се върне в тебе спомена за роза,
която има само четири бодли.
И онзи смях в небето да ce върне -
смехът на всичките камбанени звезди.
Спомни си утре...
Днес ще тръгвам.
Макар ,че някак ме опитоми.
Не те оставям сам. Но аз съм в утре.
Ако ме искаш - утре си спомни.
написа caribiana на 10.1.08
ПОВЕТРИЕ
Ще дойде онзи Вятър.Ще повее.
От топлия му дъх ще нацъфтят черешите.
И само в някакви далечни планини
ще дишат още Зимата и студовете и.
Ще се закичи със лъчи Небето,
поляните със цветове ще се покрият.
А под стрехите на събудените къщи
отново лястовиците гнезда ще свият.
И аз отново ще съм същото момиче,
което силно вярва в чудесата.
Което в мълчаливите утра
ще гледа тихо раждането на росата.
написа caribiana на 9.1.08
ПРЕД ТВОЯТА ВРАТА
Нощните феи са музи
на някакви Късни Поети.
Приспиват в душите им залези
и носят в ръце ветровете.
Нощните феи са светли -
досущ на звездички приличат.
Защото се къпят във изгрева
и с лунни лъчи се обличат.
Нощните феи са тихи.
Нощните феи са шумни.
Нощните феи обичат
почти невъзможно безумно.
Нощните феи се раждат
само защото единствено
Късни Поети ги чакат
на тихи забравени пристани.
Нощните феи долитат.
Светва за кратко Земята.
Късен Поете, не чуваш ли?
Аз съм отвън, пред вратата ти.
написа caribiana на 6.1.08
ОТ ДАЛЕЧЕ...
Бездомно ми е. И съм страшно ничия.
Изгубена, като монетка сред треви.
Разплакана. От тихо непрегръщане.
С угаснали от необичане звезди.
На тебе кой ти каза, че ми липсваш?
Или сърцето ти... само разбра?
И твоя глас нахлу през телефона,
прорязвайки тъгата на нощта.
Прегърна ме със думи. Стана шепотно.
Луната на усмивка заприлича...
Сега заспивам, свита на кълбце
и стоплена от твоето "Обичам те"...
написа caribiana на 6.1.08
ПОПИТАХ СЪРЦЕТО СИ...
Аз нося всички изгреви в очите си
и полъха на екзотични ветрове.
Под миглите ми крият се магиите
на всемогъщи древни богове.
Ако поискам, мога да съм утрото,
и в устните ти шепоти да скривам.
Да бъда знак, жигосан във сърцето ти,
като нечезнеща вековна диря.
Но аз не искам...Искам да съм лятото,
което с меките си длани те обгръща.
Да съм уют. Да съм утеха.Да съм твоя.
Да бъда топлото усещане за "в къщи".
написа caribiana на 3.1.08
Няма коментари
