ПЪТ НЕВИДИМ

Tя и Yanbibiyan

Тази нощ, във която звездите,

до една имитират Венера,

тръгвам боса по тихия плаж,

път към себе си днес намеря.

Чадърите приличат на китайци

със островърхите си,жълти шапки.

По пясъка притичват пълнолуния-

отблясъци от някаква загадка.

Въздишат отегчените вълни-

за тях това е просто ежедневие-

Морето и Момичето сами-

разплитащи и болки, и съмнения.

А пътят, който търся, е смълчан.

Но има го-по дирите в небето,

от полета на птици очертан,

невидим за очите...

Единствен за сърцето!

Тази нощ, във която открих те

Че по Млечния път пак си бродила,

Тази нощ, когато спасихме

Всички звезди от безродие
И намерихме своя пътека

И открихме в галактика там

Че нещата са истински леки

Щом е космоса с обич облян

А метеоритите валяха

Засипваха пътеката със зарево

И милион комети изсвистяха

До южното (на Марс) полукълбо

Тогава пътя се събуди,

И като жив отново сред нощта

Прие сърцата ни туптящи лудо

Открили нова бляскава луна ....

написа caribiana на 2.9.07 

  Сънища – приказки

Caribiana & Yanbibiyan

Навярно сънищата ми са писани от Шарл Перо

и затова са пълни с чудеса загадъчни.

При пълнолуние понякога,по бобено стебло,

се качвам,за да търся Джак във замъка.

В къщурка с шоколадови стени и вафлен покрив

отвара пия против време за порастване.

Във огледалото превръщам се в Снежанка.

(Джуджетата надничат иззад храстите.)

Не се страхувам,че ще се изгубя в тъмнината-

маркирах пътя на разсъмване с трошици.

Червена Шапчица съм в на Вълка гората.

Понякога превръщам се във Райска птица.

Такъв ми е светът.По-истински от вашия.

Не искайте да ме накарате да свиквам

с това,че в полунощ, преди дори да свърши бала,

каляските превръщат се във тикви.

Не знам кой автор е на твоите сънища,

Не знам за сценариста им дори

Ала по твоите незнайни пътища

Вървят герои, и свистят стрели

Червена шапчица наднича зад дървото
Вълкът я дебне някак без охота

Джуджетата усърдно си работят

и слонове помахват със хоботи...

Но винаги към края на гората

По таз пътека малка, непозната

излиза Мечо Пух или пък Йори

във тебе вглеждат се, дори говорите

за приказната ледена градина

за принцът със каляска , дето мина

за малкото зрънце под 100 дюшека

за катеричката с опашка мека ...

Потъвам заедно със тебе

и спирам , и забравяйки за времето

поглъщам всяка стотна от живота

от езерото бистро и дълбоко,

не смея даже камъче да хвърля

за да не оцапам , и да не омърлям

кристалния пейзаж и красотата

с която пресъздаваш ти нещата...

написа caribiana на 2.9.07

  ЗАЩОТО ДЪЖДЪТ...

ЗАЩОТО ДЪЖДЪТ НА МЕНЕ ПРИЛИЧА,

ЗАЩОТО НЕ ПЛАЧЕ,КОГАТО ОБИЧА,

ЗАЩОТО Е ЖАДЕН ЗА ЛЪЧ СВЕТЛИНА,

ЗАЩОТО БЕЗ НЕГО НЯМА ДЪГА,

ЗАЩОТО ВЪВ НОЩИТЕ ИДВА НЕКАНЕН,

ЗАЩОТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЗАБРАВЕН,

ЗАЩОТО БЕЗ НЕГО ТИ СИ ПУСТИНЯ,

ЗАЩОТО НЕ ПРОСИ ТОЙ МИЛОСТИНЯ,

ЗАЩОТО Е ВЕЧЕН,МАКАР ДА ГО НЯМА,

ЗАЩОТО ДЪЖДЪТ НЕ ПОЗНАВА ИЗМАМА,

ЗАЩОТО ТУ Е ПОРОЕН,ТУ КРОТКО РЪМИ,

ЗАЩОТО В ДУШАТА ВАЛИ ЛИ,ВАЛИ...

ПРЕВРЪЩАМ СЕ В ДЪЖД ВЪВ НОЩИ

БЕЗЛУННИ

И ИДВАМ В СЪНЯ ТИ (ДАНО ДА ГО

СБЪДНА!),

ЗАЩОТО ВЪВ НЕГО СЪМ ТВОЙТО МОМИЧЕ.

ЗАЩОТО В СЪНЯ СИ ТИ ПАК МЕ ОБИЧАШ...

написа caribiana на 2.9.07

  СЪНУВАМ

Съшивам с миглите си пълнолуния

и в акварелни сънища ги претворявам.

Морето се разплисква пред дома ми.

Под стряхата ми славеи запяват.

Нахална, дивата лоза се покатерва

по зидове с олющена мазилка.

Коминът, поприведен, се отърсва

от пушечната си чернилка.

Прозорците прозвънват. От носталгия.

По някаква далечна, бяла пролет.

Сънувам. А душата ми живее -

свободна птица, дива, в полет.

написа caribiana на 2.9.07

  НАПРАВИ МЕ

Накарай ме да бъда източна

за твоите пресъхнали копнежи.

Да те изгрявам жълта,първоутринна,

и в дланите ти обич да отглеждам.

Накарай ме да бъда винолееща

за твоето сърце повкаменено.

Да ме отпиваш бяла, утолителна,

и да посееш обичта си в мене.

Накарай ме да бъда недокосната

след всичките пътеки на ръцете ти...

Извайвай ме кристална,жаркочувствена.

И дом вдигни за мен.В сърцето си.

написа caribiana на 2.9.07