Постинг
22.06.2016 20:17 -
Snejana Slavova
За какво ти е чадър?
И съм небрежна, и безгрижна, и съм вятърна,
и сигурно съм облак над морето.
Луната гмурка пръсти във косата ми.
Танцувам с ветропоказатели-петлета.
А покривите островърхо се оглеждат
и си мечтаят да са корабни платна.
Дърветата предат зелена прежда
и после я оплитат на листа.
Вали ми се. Вали ми се по пясъка.
По улиците с нощни, черни фракове.
Вали ми се по каменните вази.
Вали ми се по тишината. И навсякъде...
Но най- ми се вали във твойте шепи.
И по лицето ти така ми се вали...
Аз сигурно съм облак над морето
с най-лунните разрошени коси.
написа caribiana на 29.4.09
Разказвам си...за лека нощ Принцесите отдавна спят, девойко. А ти...какво...броиш звезди. Е, да, но твоят звездоброец и той, навярно, вече спи. Къде е ли? Във свойта кула. Далеч, на края на света. За него сигурно си чувала - той пали кръглата Луна. Как как? С едно кибритче. От най-високия прозорец. Луната има си фитилче и тръгва пламъка на горе. А той...той сяда, уморен и да, добре...за теб си мисли. Рисува ти едно небе и да, дори ти го надписва. Сега ще спиш ли вече? Да? Без цупене и без защо! Ще се разсърди и Луната, така че, хайде...лека нощ. написа caribiana на 29.4.09
Всичко...почти Добър вечер, моя Тишина. Уморените ми думи те обичат. Прегърни ме. Аз съм си сама. Имам си небето, теб и ...всичко. Имам си намигащи звезди и една Луна, като усмивка. Имам дъжд. Понякога вали. А понякога се крие и не иска. Имам в джоба мидена черупка /а във нея - цялото море/. С облаците мога да препускам /те са, всъщност, прерийни коне/. Имам птици, със които да говоря. Имам пулс /звучи като тамтам :)/. Имам обич. Страшно много обич. Само че на кой ли да я дам... Все едно...Нали си имам тебе. И едно небе с Луна. Толкова е нощно във ръцете ти... Добър вечер, моя Тишина. написа caribiana на 29.4.09
Ела си у дома... Там, няколко етажа по-нагоре, над поляни от цъфнали облаци, скитат стъпките – пясъчно голи, по треви от зелена дъждовност. Там се влюбват дори ветровете и замират звездите от страст. Там съм твоето слънчево цвете. Там съм твоята малка жена. Там те чакам. И шия дъги. И ги правя пътеки към тебе. Ти ще дойдеш... Ще дойдеш, нали? В моя дом на брега на небето... написа caribiana на 28.4.09
Познавам те... Когато те сънувам, нямаш име. Защото то съвсем не ти е нужно. В съня ми само двамата се скитаме до ъгъла на моето събуждане, където гаснат восъчни звезди и плачат люляците с дъх на пролет. А ние с теб задъхано мълчим, изгубили инстинкта да говорим. Когато те сънувам, зная кой си. Защото те нашепва тишината. А аз съм твоя. Безгранично твоя в очите ти, в които ме сънува лятото... написа caribiana на 27.4.09
По никое време... но не е късно :) Денят си тръгва - нисък, мръкнал ден. Събира си тъгите посивели. И чак тогава ражда се небе. И Слънцето си спомня за неделя. Изгрява над утихналия град (а всъщност му е време да залязва). Обаче има много светлина, която натежава в пазвата му. И има нужда да я раздаде - на керемидите, ръждиви от очакване. И на прозорците, облечени в пердета. И на пристигащите шумни влакове. На улицата, дето води до брега, на корабите, от солта белязани. Присяда Слънцето за малко над града и после чак ще се превърне в залез. написа caribiana на 26.4.09
Разказвам си...за лека нощ Принцесите отдавна спят, девойко. А ти...какво...броиш звезди. Е, да, но твоят звездоброец и той, навярно, вече спи. Къде е ли? Във свойта кула. Далеч, на края на света. За него сигурно си чувала - той пали кръглата Луна. Как как? С едно кибритче. От най-високия прозорец. Луната има си фитилче и тръгва пламъка на горе. А той...той сяда, уморен и да, добре...за теб си мисли. Рисува ти едно небе и да, дори ти го надписва. Сега ще спиш ли вече? Да? Без цупене и без защо! Ще се разсърди и Луната, така че, хайде...лека нощ. написа caribiana на 29.4.09
Всичко...почти Добър вечер, моя Тишина. Уморените ми думи те обичат. Прегърни ме. Аз съм си сама. Имам си небето, теб и ...всичко. Имам си намигащи звезди и една Луна, като усмивка. Имам дъжд. Понякога вали. А понякога се крие и не иска. Имам в джоба мидена черупка /а във нея - цялото море/. С облаците мога да препускам /те са, всъщност, прерийни коне/. Имам птици, със които да говоря. Имам пулс /звучи като тамтам :)/. Имам обич. Страшно много обич. Само че на кой ли да я дам... Все едно...Нали си имам тебе. И едно небе с Луна. Толкова е нощно във ръцете ти... Добър вечер, моя Тишина. написа caribiana на 29.4.09
Ела си у дома... Там, няколко етажа по-нагоре, над поляни от цъфнали облаци, скитат стъпките – пясъчно голи, по треви от зелена дъждовност. Там се влюбват дори ветровете и замират звездите от страст. Там съм твоето слънчево цвете. Там съм твоята малка жена. Там те чакам. И шия дъги. И ги правя пътеки към тебе. Ти ще дойдеш... Ще дойдеш, нали? В моя дом на брега на небето... написа caribiana на 28.4.09
Познавам те... Когато те сънувам, нямаш име. Защото то съвсем не ти е нужно. В съня ми само двамата се скитаме до ъгъла на моето събуждане, където гаснат восъчни звезди и плачат люляците с дъх на пролет. А ние с теб задъхано мълчим, изгубили инстинкта да говорим. Когато те сънувам, зная кой си. Защото те нашепва тишината. А аз съм твоя. Безгранично твоя в очите ти, в които ме сънува лятото... написа caribiana на 27.4.09
По никое време... но не е късно :) Денят си тръгва - нисък, мръкнал ден. Събира си тъгите посивели. И чак тогава ражда се небе. И Слънцето си спомня за неделя. Изгрява над утихналия град (а всъщност му е време да залязва). Обаче има много светлина, която натежава в пазвата му. И има нужда да я раздаде - на керемидите, ръждиви от очакване. И на прозорците, облечени в пердета. И на пристигащите шумни влакове. На улицата, дето води до брега, на корабите, от солта белязани. Присяда Слънцето за малко над града и после чак ще се превърне в залез. написа caribiana на 26.4.09
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари