Finale Grande

Не разбираш ли... Бяхме до тук.
После няма. Нататък е болка.
Ти си някак отчайващо друг.
Обичта ти е... колкото - толкова.
Аз не мога... Не мога така.
Да съм винаги първа резерва.
На повикване. И на шега.
Уморих се. До край се изчерпах.
Изживей си каквото там...
Само, моля те, недей да се връщаш.
Тази стая
вече няма врата.
И табелка "Добре дошъл в къщи".
Тази стая е... просто стени.
(По които кръвта ми свети.
Тук и въздухът даже боли
от разстреляното доверие.)
Аз не плача за теб.
Все едно...
Просто върви напред и не се обръщай.
Плача за думичката "любов".
Която никога вече
няма да е същата.

написа caribiana на 14.12.13

какво значи "ефимерно"

"- Питам се – рече той-

дали звездите не са осветени,

за да може всеки да намери

някой ден своята."

Кажи ѝ сбогом. Само че наум.
Не може да те чуе и да викаш.
Тя е далеч. Остана в онзи сън,
във който теб наистина те имаше.
Не я търси. Поне не в този свят.
Когато беше тук, не забеляза.
Остбви я да бъде сам-сама.
И да отглежда тишини. И залези.
Сега е късно. Вече е на път
към своята изгубена планета.
Във твоя свят любовите болят.
Звездите не приличат на звънчета.
И розите са много. Твърде много.
И никоя от тях не е различна.
Лисиците опитомяват хора.
И никой не желае да обича.
Тук всичко ѝ е много, много чуждо.
Най-странната от всичките планети.
Не я разбираш. И не я събуждай.
Изглежда сякаш спи.
Но е далече...

написа caribiana на 20.11.13

 

нежно. като нощ.

... а тази нощ е толкова много моя.
С това предзимно, грапаво небе.
Със светофара, кацнал на завоя,
с едно око, вторачено напред.
Със вятъра, прелитащ много ниско.
И тротоарите със рокли от листа.
С една луна, подобна на усмивка.
(Усмивката на Чеширския котарак.)
С една мелодия, която омагьосва.
Със думи, от които става стих.
Със пламъче на свещ. И розов восък.
И нищо, от което да боли.
И нищо, от което ми се плаче.
(Както когато бях със теб. И бях сама.)
Сега принадлежа на вятъра.
И съм глухарче.
И толкова много моя е нощта…

написа caribiana на 11.9.13

Сега ще се сбогувам много тихо

Сега ще се сбогувам много тихо
с онази непораснала мечта.
Най-после ще я пусна да си иде.
И след това ще се превърна в прах.
Ще позволя на вятъра да ме разпръсне
високо във небето на октомври.
И всички думи ще са много къси.
Премигващи. Отиващи си спомени.
Ти даже няма да усетиш, че ме няма.
Ще чувстваш само, че Луната е излишна.
А аз ще бъда празнотата в дланите ти.
И болката във въздуха, когато дишаш.

написа caribiana на 29.10.13

 

(пре)сътворение

Тази нощ е последна.
А след нея е мрак.
Предбиблейски. Нечувал за Господ.
Вледеняващо Нищо. И една тишина -
необятна и тътенно остра.
Тази нощ е последна...
И след нея сама
ще създавам Вселена. Без тебе.
От взрива на последната моя сълза
ще направя пространство. И време.
Тази нощ е последна.
След нея светът
ще започне наново създаден.
Първи ден в календара
е утре.
Денят
от Вселена, в която те няма.

написа caribiana на 20.10.13

 

Приказка, която не става за нищо

Хайде да се сбогуваме, искаш ли...
Да не трупаме празни надежди.
Малко тъжна е тази приказка.
И съвсем невъзможна изглежда.
Има някаква странна принцеса,
дето сама се преструва на жаба.
Появяват се няколко вещици
в кратки роли. За няколко кадъра.
Има принц, който изчезва,
омагьосан от някого временно.
И огромна, бездънна бездна
за пропадане на принцесата.
Но когато принцът се върне (защото
колко трае една магия...)
тя е цялата, цялата обич.
И не може да го прикрие.
И така се въртят нещата...
Като стара, издраскана плоча.
Имало едно време... и нататък.
Краят липсва. Няма я точката.
Хайде да я напишем, искаш ли?
Нищо, че принцесата го обича.
Много тъжна е тази приказка.
Но не става дори и за притча.

написа на 10.10.13

 

нощ

Не знаеш къде съм. Нито коя.
Измисляш ми цвят на очите и име.
Прогарям искряща червена следа
в сърцето на твоята синкава зима.
И после в съня ти вали, и вали...
Не сняг. Нито дъжд. А пепел от обич.
Боли ли без мен? Навярно боли.
(И мен ме болеше. Но вече не помня.)
Не знаеш къде съм. Обаче туптя
във пулса ти тайно. И много горчиво.
Недей да ме търсиш.
Аз съм Нощта.
Която ти никога няма да имаш.

написа caribiana на 5.10.13

 

adagio

Септември си отиде. И вали.
Една тъга пресича хоризонта.
Небето се завива със мъгли
и крие някаква несподелима болка.
Дърветата не плачат. Но мълчат,
откакто птиците им отлетяха.
И мъртвите им есенни листа
политат и угасват на асфалта.
А вятърът е само послеслов,
след който непременно идва краят.
И всичко ми напомня на любов,
която някой вече не желае...
написа caribiana на 1.10.13

 

нощем...

Аз обичам мъглата...
Мъглата е нежна.
Натежало от обич небе.
А над нея Луната
на тънички прежди
свойте тайни свенливо преде.
И е някак
безкрайно
безумно
красиво,
и бетонният град става друг.
Сякаш някаква приказка
кротко пулсира
в уморената градска гръд.
А мъглата го гали...
прегръща го бавно
и шепти непонятни слова.
Във очите му тихо
се промъкват сияния.
И блестят, и блестят, и блестят.
Аз обичам мъглата...
И когато порасна,
бих желала да стана Мъгла.
Да съм бяла и шепотна.
Всепоглъщащо ласкава.
Лудо влюбена в Нощния Град.

написа caribiana на 27.9.13