Постинг
25.10.2017 16:51 -
Защото есента не ми отива
Защото есента не ми отива...
Знаеш ли колко отдавна
съм спряла да чакам на прага...
Хвърлих цветята хартиени
и от мечтите избягах.
Напълних си въздуха с дъжд.
А мислите – с пеперуди.
Рисувам фрагменти от кораби.
И без вълни...ми е трудно.
Аз съм повтарящ се сън.
В окото ти (дясното) плача.
Очаква те празния праг...
Тръгнах си... Няма друг начин.
написа caribiana на 23.9.08
Ъмм ...
:)
Имало едно време една приказка.
Ама още никой не я знаел.
Тя живеела съвсем, съвсем на близко –
само пет-шест стъпки преди края.
В нея нямало принцеси. Нито принцове.
Тя била съвсем обикновена.
Нямало вълшебници и рицари,
нито пътешествия във времето.
Тя била оранжева на вкус. И като лукче.
Котката и спяла до комина.
Нямала си даже страшни случки.
Но пък топлела страхотно за през зимата.
Имала си ръкавички. С палец.
Шал на точки, че и шапка даже.
Някой път, преди да сме заспали,
напомни ми. Ще ти я разкажа.
написа caribiana на 21.9.08
мога и така...
Не те сънувам вече. Спрях.
Сега сънувам своите безмислици.
(Онези пеперуди над житата,
калинките)...и всичко по- е истинско.
Сега не ми е лудо от обичане.
Сега ми е лениво като есен.
И мисля, че ненужно го отричам,
но, да, така ми е дори по-лесно.
Простих се с теб наум и мълчешком.
(така по-малко ще боли и двама ни).
А ти не влизай в моя сън със взлом.
Достатъчно горчив си от раздялата...
написа caribiana на 20.9.08
В прозрачното мълчание на моят ден...
Ще отговоря само с тишина
на незададените ти въпроси...
По ивичка от слънчев лъч вървя
и коренче от Майски Ден ти нося.
Във шепа пръст ще го засея пред дома ти.
(Дано израстне бяло, като пролет.)
По птиците звезди ще ти изпратя,
да заблещукат ярко над тополите.
От нишките на залези ще оплета
постеля, във която да заспиваш.
Ще се превърна в езерна вода,
която да преглъщаш след горчивото...
Но днес поисках само да мълча...
А ти ме питай все така, без думи.
Събирам букви, да напиша Любовта.
И след това по тях ще се завърна...
написа caribiana на 20.9.08
Стъпките и ...
Тя е най-червенокосият му залез.
И прорязва пушечното му небе.
Мислите му стават на вулкани
в островно пробягващия ден.
Тя е кратка. Само двайсет крачки.
Колкото от него до брега.
Мислите и нищичко не значат...
Цялата е вятър и мъгла.
Тя е неговата петминутна тайна.
Миг отминал. Миг неизживян.
Тя е най-червенокосият му залез...
Стръкче мак в морето от трева...
написа caribiana на 18.9.08
С две думи...
Аз съм толкова безкрайна,
че си нямам и начало...
Буква съм от древна тайна.
И съм сянка в огледалото.
Имам утрини в излишък -
нощите не ми достигат.
Някога сама се пиша.
Някога съм стара книга.
Аз съм тиха, мълчалива.
Спя в дъха на сто вулкана.
Ту съм роза...ту коприва.
Ту съм късно, ту съм рано.
Аз съм шепа боровинки.
И понякога - лимони.
Аз съм хапче. И настинка.
Брой до сто.
И после...гониш!
написа caribiana на 18.9.08
Знаеш ли колко отдавна
съм спряла да чакам на прага...
Хвърлих цветята хартиени
и от мечтите избягах.
Напълних си въздуха с дъжд.
А мислите – с пеперуди.
Рисувам фрагменти от кораби.
И без вълни...ми е трудно.
Аз съм повтарящ се сън.
В окото ти (дясното) плача.
Очаква те празния праг...
Тръгнах си... Няма друг начин.
написа caribiana на 23.9.08
Ъмм ...
:)Имало едно време една приказка.
Ама още никой не я знаел.
Тя живеела съвсем, съвсем на близко –
само пет-шест стъпки преди края.
В нея нямало принцеси. Нито принцове.
Тя била съвсем обикновена.
Нямало вълшебници и рицари,
нито пътешествия във времето.
Тя била оранжева на вкус. И като лукче.
Котката и спяла до комина.
Нямала си даже страшни случки.
Но пък топлела страхотно за през зимата.
Имала си ръкавички. С палец.
Шал на точки, че и шапка даже.
Някой път, преди да сме заспали,
напомни ми. Ще ти я разкажа.
написа caribiana на 21.9.08
мога и така...
Не те сънувам вече. Спрях.
Сега сънувам своите безмислици.
(Онези пеперуди над житата,
калинките)...и всичко по- е истинско.
Сега не ми е лудо от обичане.
Сега ми е лениво като есен.
И мисля, че ненужно го отричам,
но, да, така ми е дори по-лесно.
Простих се с теб наум и мълчешком.
(така по-малко ще боли и двама ни).
А ти не влизай в моя сън със взлом.
Достатъчно горчив си от раздялата...
написа caribiana на 20.9.08
В прозрачното мълчание на моят ден...
Ще отговоря само с тишина
на незададените ти въпроси...
По ивичка от слънчев лъч вървя
и коренче от Майски Ден ти нося.
Във шепа пръст ще го засея пред дома ти.
(Дано израстне бяло, като пролет.)
По птиците звезди ще ти изпратя,
да заблещукат ярко над тополите.
От нишките на залези ще оплета
постеля, във която да заспиваш.
Ще се превърна в езерна вода,
която да преглъщаш след горчивото...
Но днес поисках само да мълча...
А ти ме питай все така, без думи.
Събирам букви, да напиша Любовта.
И след това по тях ще се завърна...
написа caribiana на 20.9.08
Стъпките и ...
Тя е най-червенокосият му залез.
И прорязва пушечното му небе.
Мислите му стават на вулкани
в островно пробягващия ден.
Тя е кратка. Само двайсет крачки.
Колкото от него до брега.
Мислите и нищичко не значат...
Цялата е вятър и мъгла.
Тя е неговата петминутна тайна.
Миг отминал. Миг неизживян.
Тя е най-червенокосият му залез...
Стръкче мак в морето от трева...
написа caribiana на 18.9.08
С две думи...
Аз съм толкова безкрайна,
че си нямам и начало...
Буква съм от древна тайна.
И съм сянка в огледалото.
Имам утрини в излишък -
нощите не ми достигат.
Някога сама се пиша.
Някога съм стара книга.
Аз съм тиха, мълчалива.
Спя в дъха на сто вулкана.
Ту съм роза...ту коприва.
Ту съм късно, ту съм рано.
Аз съм шепа боровинки.
И понякога - лимони.
Аз съм хапче. И настинка.
Брой до сто.
И после...гониш!
написа caribiana на 18.9.08
Няма коментари
