За какво ти е чадър? И съм небрежна, и безгрижна, и съм вятърна, и сигурно съм облак над морето. Луната гмурка пръсти във косата ми. Танцувам с ветропоказатели-петлета. А покривите островърхо се оглеждат и си мечтаят да са корабни платна. Дърветата предат зелена прежда и после я оплитат на листа. Вали ми се. Вали ми се по пясъка. По улиците с нощни, черни фракове. Вали ми се по каменните вази. Вали ми се по тишината. И навсякъде... Но най- ми се вали във твойте шепи. И по лицето ти така ми се вали... Аз сигурно съм облак над морето с най-лунните разрошени коси. написа caribiana на 29.4.09


Разказвам си...за лека нощ Принцесите отдавна спят, девойко. А ти...какво...броиш звезди. Е, да, но твоят звездоброец и той, навярно, вече спи. Къде е ли? Във свойта кула. Далеч, на края на света. За него сигурно си чувала - той пали кръглата Луна. Как как? С едно кибритче. От най-високия прозорец. Луната има си фитилче и тръгва пламъка на горе. А той...той сяда, уморен и да, добре...за теб си мисли. Рисува ти едно небе и да, дори ти го надписва. Сега ще спиш ли вече? Да? Без цупене и без защо! Ще се разсърди и Луната, така че, хайде...лека нощ. написа caribiana на 29.4.09


Всичко...почти Добър вечер, моя Тишина. Уморените ми думи те обичат. Прегърни ме. Аз съм си сама. Имам си небето, теб и ...всичко. Имам си намигащи звезди и една Луна, като усмивка. Имам дъжд. Понякога вали. А понякога се крие и не иска. Имам в джоба мидена черупка /а във нея - цялото море/. С облаците мога да препускам /те са, всъщност, прерийни коне/. Имам птици, със които да говоря. Имам пулс /звучи като тамтам :)/. Имам обич. Страшно много обич. Само че на кой ли да я дам... Все едно...Нали си имам тебе. И едно небе с Луна. Толкова е нощно във ръцете ти... Добър вечер, моя Тишина. написа caribiana на 29.4.09


Ела си у дома... Там, няколко етажа по-нагоре, над поляни от цъфнали облаци, скитат стъпките – пясъчно голи, по треви от зелена дъждовност. Там се влюбват дори ветровете и замират звездите от страст. Там съм твоето слънчево цвете. Там съм твоята малка жена. Там те чакам. И шия дъги. И ги правя пътеки към тебе. Ти ще дойдеш... Ще дойдеш, нали? В моя дом на брега на небето... написа caribiana на 28.4.09


Познавам те... Когато те сънувам, нямаш име. Защото то съвсем не ти е нужно. В съня ми само двамата се скитаме до ъгъла на моето събуждане, където гаснат восъчни звезди и плачат люляците с дъх на пролет. А ние с теб задъхано мълчим, изгубили инстинкта да говорим. Когато те сънувам, зная кой си. Защото те нашепва тишината. А аз съм твоя. Безгранично твоя в очите ти, в които ме сънува лятото... написа caribiana на 27.4.09


По никое време... но не е късно :) Денят си тръгва - нисък, мръкнал ден. Събира си тъгите посивели. И чак тогава ражда се небе. И Слънцето си спомня за неделя. Изгрява над утихналия град (а всъщност му е време да залязва). Обаче има много светлина, която натежава в пазвата му. И има нужда да я раздаде - на керемидите, ръждиви от очакване. И на прозорците, облечени в пердета. И на пристигащите шумни влакове. На улицата, дето води до брега, на корабите, от солта белязани. Присяда Слънцето за малко над града и после чак ще се превърне в залез. написа caribiana на 26.4.09


Винаги е късно Аз съм се раждала между думите и съм писала с дъжд по лицето ти. Избродирах ти сто пълнолуния по ревера на дългата вечност. После будех тревите в съня ти и небето на изток светлееше. Нарисувах ти хиляди пътища през дванайсет различни вселени... А сега се затварям в очите си. По-далечна и по-неразбрана. Тишината на струйки се стича по света ти, във който ме няма. написа caribiana на 26.4.09


Много тихо... Тази нощ слага нова Луна. Още мъничка, бледа и крехка. А звездите свенливо трептят и се сгушват плахо в ръцете и. Моите ириси стават небе - нощно, тъмно...и искащо тебе. А един облак бавно преде бяло-синкава тъничка мрежа. Как да стигна до теб ми кажи... По небето опитах - не стана. Станах птица. Летях призори. Но пустееха вечер поляните. Как да стигна...не знам. Не разбрах. Ето...днес съм едно новолуние. Би ли стигнал до мене сега? Имам нужда да бъда целуната. написа caribiana на 25.4.09


Пера. И свечеряване. Знаеш ли... днес залезът е много срамежлив и с длани крие погледа си от очите ми. Косите му са розови. Като реки, в които се оглеждат диви вишни. Един вълшебник слиза над света - почти невидим е, прозрачен като шепот. И носи пълна кошница със чудеса от късните нюанси на небето. Лети ли ти се? Искаш ли крила? Днес имам повече, днес имам и за тебе. В лилавата вечерна тишина дочакай ме. Аз идвам да те взема... написа caribiana на 25.4.09


Мисли, уловени случайно Три птици носят на крилете си звезди и ги закачат леко между облаците. Ти спиш отдавна. Или пък не спиш, а ми измисляш приказка с магьосници. Луната днес навярно е в почивка, защото се е уморила да я пиша. Сега изрязва спомени от мойте стихове и във очите и се крият две въздишки. Обичам нощите...Обичам тишината им. Обичам да те търся в тях...и те намирам - приседнал някъде, на края на Земята, рисуваш по небето ми хвърчило... написа caribiana на 25.4.09


Между листата...над цялата Земя...до теб Зелена тишина...Между дърветата лъчите се промушват - снопче струни. Почти безплътни са. Като ръцете ми. Докосна ли ги - сигурно ще звъннат. Да ти посвиря ли на слънчеви лъчи? Мелодия с предчувствие за дъжд между листата, в която вятърът е влюбен. И мълчи. И само с пръсти гали светлината ми. Заслушай се...Навярно ще я чуеш... Ще долети до тебе през мъглите. А нотите на слънчевите струни до късно в мислите ти ще оплитат едно усещане за нещо неизбежно, за дъжд в косите ми и тишина в зелено, за шепот, за милувка и за нежност, за шепа диви ягоди...И мене. написа caribiana на 24.4.09

Автор Caribiana