непоетично за обичта Заспивам. А дъждът навън вали съвсем, съвсем обикновено. Не обещава приказки насън. Дъждът е просто лошо време. Нощта е просто хладна нощ. Обикновена. Даже и беззвездна. Какво като е Май...какво? Не винаги е време за поезия. Понякога е хубаво така - без никакви метафори и алегории да хвана уморената ти длан и да заспя...до бездиханност твоя. написа caribiana на 26.5.12


името ми... Събирам те във себе си. Болиш. А аз изглеждам страшно недостатъчна. Но все си вярвам някак си, че ти завършваш пъзела на тъжното очакване. Събирам те във себе си. Без глас. А дланите ми парят от обичане. Освен самата мен, какво да дам... И... ето, давам ти се. Искаш ли ме? Събираш ме във себе си. И мълчешком ти вричам всеки удар на сърцето си. Прошепваш ми. Прошепваш ме... Любов. Аз нямам друго име, щом съм с тебе. написа caribiana на 14.5.12


Обичане Навън е Май по всичките етажи, с небе като рисувано стъкло. Луната му е перлена и влажна. Звездите му прегарят от любов. По въздуха му тръпне нощен шепот. Задъхан бриз се гали във брега. Навън е Май. Оставям се в ръцете му. По-нежна съм и от цветче на мак. Той ме целува дълго и безмълвно, опиянено, влюбено и лунатично. Сега съм негова. А на разсъмване сънувам теб. И знам, че ме обичаш. написа caribiana на 4.5.12


Тук Не искам да разбираш, че съм плакала. (И без това за тебе то е нищо...) Сега съм по-красива. От очакване. На теб, на обич и на малко истина. Сега съм по-красива и от изгрева, защото съм събрала много залези. Но вече няма как да вярвам в приказки, когато няма кой да ги опази. Сега ще вярвам само на сърцето си. Ако си в него, и на теб ще вярвам. Не зная ти разбрал ли си къде си... Но аз останах, за да те дочакам. написа caribiana на 28.4.12


Май ще бъде ... Май Предвкусвам черешите. Ухае ми вече на сладко, на Май и на топло. На някакви дълги терасени вечери. На звездопади по покрива. На липи. На пчели. На птици по клоните. На по-къси сенки и дълги слънца. На детски игри (аз ли бягам? Или пък гоня...). На приказно - виолетов здрач. На вятър от юг. На дъжд и дъги. На къси ръкави и пясък. На парещи плочници, по които върви усмихнато моето щастие... написа caribiana на 24.4.12


Където няма кой да стигне... Не зная как да стигна чак до там, където утрото рисува по стъклата. "Полярна нощ до края на света" е диагнозата ми. Край на чудесата. Така не вярвам в думи вече, че боли. От недоверие боли като от вяра. Сълзи ли? Нямам. Даже и сълзи... Дори това след него не остана. Остана ми грамадна тишина. Зазиждам се със нея до небето. Сама съм. По-сама. И най-сама. След този тъжен колапс на сърцето ми. написа caribiana на 16.4.12

Автор Caribiana