Толкова е просто... Ако Ти ме очакваш, значи ме има. И не съм приумица на Слънцето. И не съм снежен ангел, стопил се след зимата, нито път без посока за връщане. Ако Ти ме очакваш, значи съм истинска. Kато вкус на сладко от малини. Сигурно съм като изгрева, разплискал всичките си думи над комините. Ако Ти ме очакваш, значи ще дойда. Останалото е почти невероятно. И сигурно ще те обичам безкрайно и безбройно - от тука до небето. И обратно. написа caribiana на 8.5.09


Цветовете на едно индиго Изгубена във нощната мъгла една жена рисува по лицето си. Рисува си измислени цветя и прекроява самотата си във нежност. Пришива си откраднато небе и сигурно така се чувства светла. Събира в шепи чужди светове /защото няма собствена планета/. Минава тайничко през моята дъга, но стъпките и ми донася вятъра. И после се облича със пера - да надлети, навярно, тишината си. Усмихвам и се. Нищо, че е тъжно. Да бъде себе си - не и харесва. Една жена се мъчи да излъже не някой друг ... сърцето си. написа caribiana на 8.5.09


Май че ще вали... Обичам безпричинната тъга. Уюта на бездумните и длани. Тя идва, босонога, с вечерта и шепне нежното си заклинание. А моите очи я отразяват във прилива на лунната вода. Небето вдига котва и отплава незнайно на къде и докога. Такова ми е тъжно и спокойно, и ведро, и самотно, и черешово, че ставам вятър и летя нагоре, където със дъжда ще се пресрещнем... написа caribiana на 7.5.09


Не разбираш ли... Не...Не ме превръщай в някаква мечта. Не ме затваряй в сън или фантазии. Аз имам дъх, и пулс, и рамена, и устни ... и за теб съм ги запазила. Аз имам нежност, колкото света, която просто трябва да раздам на някого. И за това не мога да заспя. И за това не спирам да те чакам. И...моля те...не ме превръщай във копнеж! Копнежите умират на разсъмване. Аз имам обич във това сърце, която просто трябва да се сбъдне! написа caribiana на 6.5.09


Ден като ден Денят е мек и топъл, като коте и спи във клоните на градските дървета. Денят е мързелив и безработен и бавно се търкаля по планетата. Придърпва облаците и си прави сянка. Говори с гълъбите и очаква да вали. Люлее вятъра по уличните лампи и слънчево премигва със очи. Денят спокойно крачи по шосето и нещо си свирука със уста. Една пчеличка каца на лицето му и тайно се преструва на сълза... написа caribiana на 6.5.09


Лимонада Нощта събира в синия си куфар лъчите на последните звезди. Косите и са дълги до разсъмване. В пет сутринта обича да мълчи. Небето става някак непрогледно. И само изтокът бледнее отдалеч. Луната се усмихва за последно на спящото индигово море. А аз защо не спя, не ми е ясно. Броя мечтите си. На минус съм с една. Сълзите ми са с единайсет в повече. Прекрасно! Така ще мога дълго да валя :) написа caribiana на 5.5.09


Лека нощ... Днес съм друга. По-безотговорна. И преди да легна, те забравям. Днес прозорецът ми ще стои отворен, за да влезе вятърът във стаята. Той не е измислен като теб. Няма очертания, но е конкретен. Няма име, няма и лице, но докосват приказно ръцете му. Тази нощ ще слушам Джо Дасен и по тялото ми ще се спуска бриза. По напръсканото със звезди небе споменът за тебе бавно слиза... написа caribiana на 4.5.09


Съвсем, съвсем наблизо си... Под перваза на прозореца заспа Денят, стиснал в шепичка лъчи и малко вятър. Над дърветата звездите шумолят, сякаш със крилца. А на Луната... На Луната ти си седнал и мълчиш. Може би рисуваш лунни макове. Може би дописваш някой стих. Или просто си стоиш и ме очакваш. Разкажи ме. Разкажи ме на небето. То от облаци ще ни направи мост. И по него аз ще стигна до ръцете ти в някоя безкрайно звездна нощ... написа caribiana на 3.5.09


Само той... Вятърът е истински безделник, с ръце в джобовете и шапка на звезди. Минава между сведените сенки на къщите с олющени стени. Позира пред прозорците, усмихнат, и си подсвирква някаква мелодия. Подгонва светлинките на такситата, но се препъва във обувката на облака. Понеже ми се ще да го целуна, излизам на смълчания балкон. Той идва. И дори ще пренощува във светлия ми, малък куклен дом. написа caribiana на 3.5.09


И какво от това... Имам половин Луна.И чаша дъжд. Шепа стихове във джоба. Недовършени. Глас на птици над морето. Звън. И усещане за музика във въздуха. Вкус на ябълка. Очи за омагьосване. И ръце за непрегръщане си имам. Аз съм непосилна за докосване. И съм просто ничия любима. написа caribiana на 3.5.09


Нищо особено... Пазителят на Нощното Небе се е разсърдил. Събрал е в шепи всичките звезди. Стои самичък във високата си кула и пуши, а лулата му дими. И цялото небе се пълни с облаци, а гларусите си мърморят недоволно. Луната слага тънката си нощница и се промушва някъде из клоните. Едно такси се прави на светулка, прелитаща в сънуващия град. Прозорците разсеяно блещукат и още по-разсеяно мълчат. В такива нощи ми е най-самотно. И ми се плаче. И не знам защо... Ако те имаше, ти щеше да ме стоплиш. И щеше да ми кажеш "Лека нощ"... написа caribiana на 1.5.09