*** Прозорците Прозорците, квадратни като минало се взират сляпо във парченце ден. Пердетата им сигурно намигат на някой, по - щастлив от мен. А аз затворих своя собствен свят с решетка. Също на квадрати. През тях квадратно идва светлина. В невинната окръжност на сумрака. Ти си навън. Аз чакам някой друг. Със коня си да скочи до прозореца. (във приказките май се получава). Квадратно ми е...И затворено... написа caribiana на 2.3.09


*** дъх на мед С дъх на мед и сенокоси слиза тиха юлска вечер. Май Луната е докоснала мислите ми от далече... написа caribiana на 2.3.09


*** есенни цветя От тези бледи есенни цветя ми става някак тъжно и измислено... Опиват ме с нагарчащ аромат, горчив, като трошичка истина. написа caribiana на 2.3.09


*** Есента Есента с фустите шари всички крайпътни дървета. Меки и топли са багрите и някак си даже май светят. Ронят листенца акациите сякаш са жълти сълзици. Днес по тях почти не кацат никакви, никакви птици. Само две - три врабчета нещо си чуруликат. Есен със фустите шета и бързо листата премита. написа caribiana на 2.3.09


*** колебание В очите ми проблясва колебание. За кратко. Само пет секунди. И след това с инат и със старание ти сътворявам ново чудо. Не се чуди. Това ми се отдава. И без вълшебна пръчица умея от нищо чудеса да правя. Такава съм...във приказки живея... написа caribiana на 2.3.09


Прилича малко на вълшебство... Прилича малко на вълшебство... Когато Слънцето не иска да се буди и крие погледа си в шепите на облака, когато птиците кръжат, като прокудени, загубили в безветрие посоката, когато улиците глъхнат под подметките и тишината крачи над площадите, когато клоните се сплитат във решетка и скриват устрема към синевата, когато най-естествено ми е да се разплача, понеже всичко ми прилича на обречено, тогава става някак си така че ти идваш и е лято във ръцете ти... И само шепа думи са достатъчни, да знам, че приказките още съществуват. И всъщност, чак забравям, че ще плача. И всъщност те обичам до безумие... написа caribiana на 2.3.09


Глупаво стихче за пролетта Пролетта излезе от морето, стъпи босонога на брега и в небето стана светло, даже натежа от светлина. Някой и написа песен, друг се влюби, трети се напи, а на мен ми беше лесно просто да напиша този стих. Пролетта премина като тръпка и тревите опнаха телца. Виждам как по беглите и стъпки стръкчета усмивка разцъфтя. написа caribiana на 1.3.09


Със себе си... От всичките умори на света за днес съм си избрала някаква, която има рижава коса, завързана с зелени ластички. Със нея ми е толкова добре, понеже тя обича ябълки. Обича аромата на море и да рисува с лак по огледалото. Ще пием сигурно по чаша мляко, ще си говорим за Моне и джаз, а след това ще пишем в тишината банални стихчета за любовта. И най-на края ще заспя в ръцете и. (Навярно и на сън ще и говоря) А тя ще се усмихне на сърцето ми - любимата ми рижава умора. написа caribiana на 1.3.09


Понякога се сливам с нея... Тази тънка, неделна Луна е увиснала в мрежа от клони (сякаш легнала в плетен хамак) и наднича към мен на балкона. Нежен бриз я полюшва полека, тя премигва свенливо с очи и изглежда ефирна и мека и загадъчно нещо шепти... Ти не знаеш какво ми разказва. Само аз и разбирам гласа. И в очите ми бавно пролазват две парченца неделна Луна... написа caribiana на 1.3.09


Пренеси ме другаде (за да ме имаш) Измисли ми приказка. Че този свят без това ми става малко страшен. Имам нужда от небе и от крила, за да мога да летя над прашното. Имам нужда от росата върху цветето, да не губя вяра в любовта. Имам нужда от погалването на ръцете ти, за да мога нощем да заспя. Не разпъвай стъкленото ми сърце върху кръстове от сто съмнения... То ще се пропука и ще спре. После няма да зарасне и с вълшебство. Не разплитай всяка моя мисъл. И недей във шепи да ме стискаш. Щом съм твоя - значи съм го искала... Ти ще можеш ли да ми измислиш приказка? написа caribiana на 1.3.09
Автор Caribiana