Постинг
04.05.2017 01:52 -
Caribiana
Автор: samuraivk
Категория: Други
Прочетен: 669 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 04.05.2017 02:35
Прочетен: 669 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 04.05.2017 02:35
Дъждът, мъглата и любовта *
Сънен град. Октомврийско небе.
Дълък облак в дъждовна апатия.
Тротоарът грижовно плете
шал от стъпки и листопади.
Ние с теб се забравяме. И е тъжно.
И е някак болезнено хубаво.
Бавен есенен дъжд тихо стърже
по паветата спомен за влюбеност.
После пада мъгла и се свършва.
С есента, с любовта, със Света.
Аз оставам сама и заслушана
в безразличния глас на дъжда.
Радосвета Аврамова
Калипсо *
Нямам спомен за лятото. Нито за теб.
Цял живот чакам само зимите.
Аз съм тъмно, солено море
с черни перли в душите на мидите.
С бряг, над който кръжат (но за кратко)
тъжни гларуси с крясък в зениците.
Преживяла съм много пирати,
осквернили от алчност водите ми.
Уморих се от толкова помнене
на мъже-приключенци. Трудно е.
Ни един не удавих.
Защо ми е
да убивам бездуго мъртвите...
Радосвета Аврамова
Най-далечното разстояние *
Аз съм много далече от теб.
Няма как да те чуя отново.
Между нас - градове... светове...
и случайните ти любови.
Между нас няма пропаст и бездна.
Между нас няма нищо, разбираш ли...
Няма как да дойда, да седна
и да слушам отново измислици.
Няма как да ти вярвам. И не,
не е тъжно. Нито отчаяно.
Аз съм много далече от теб.
На една любов разстояние.
Радосвета Аврамова
По взаимно нежелание... *
Пътеките ме водят все натам.
където есента целува лятото за сбогом -
в един забравен и почти измислен град
със сини теменужки по балконите,
с прозорци, пълни с тихи светлинки
с площадни гълъби и дворни котки
с луна, която сънено кръжи
над пристан със една-едничка лодка,
с паважни улички и каменни саксии
и със един замислен светофар
и с малка църква, в която бие
камбана точно в десет сутринта...
Почти измислено, забравено градче,
в което есента и кятото се губят.
В което ние двамата с теб
бихме могли ( но не успяхме) да се влюбим.
Радосвета Аврамова
По средата на нощите ми *
Този юлски вятър е вълшебник.
Влиза в стаята ми късно през нощта
и ме гали(като тебе) нежно.
И не ме оставя да заспя.
Тънките завеси се полюшват
в бледорозов среднощен синхрон.
Нощното небе улавя в плюша си
пет звезди и лунно кълбо.
След това оплита наметало
от дантелена сребриста светлина.
Голите ми рамене сияят в бяло
във контрас с индиговия свят.
Няма те. А този юлски вятър
ми напомня дяволски на теб -
идва и си тръгва...
После в стаята ми
заваляват тъжни дъждове...
Радосвета Аврамова
Приказка *
Асол, Пенелопа ... и аз.
Синоними на дългото чакане.
Днес няма кораби с алени платна.
И лесно се достига до Итака.
А моят бряг осъмва вечно сам.
Не ти се връща тук. Разбирам.
Опитах се да пазя любовта,
но виждам как по мъничко умира.
А ти си ужасно надалеч.
Превръщам те в спомен-митология.
преди наум да се простя с теб.
Начаках се. И повече не мога.
Радосвета Аврамова
Този миг... *
Няма друго - само тиха любов
в този късен неделен следобед,
А градът блести като нов
и протяга прозорци нагоре.
Ние с тебе мълчм, но така,
че "обичам" шепти в тишината.
Аз съм твоята лятма Луна
и разпръсквам наоколо Мракът.
Ти си моят внезапен Дъжд.
утоляваш най-нежната Жажда.
Не ме пускай, така ме задръж, -
твоя лунна, високоетажна,
с разпиляни от обич коси
и с влюбени в тебе длани.
Тишината от обич тежи...
И е истина само в съня ми.
Радосвета Аврамова
Сънен град. Октомврийско небе.
Дълък облак в дъждовна апатия.
Тротоарът грижовно плете
шал от стъпки и листопади.
Ние с теб се забравяме. И е тъжно.
И е някак болезнено хубаво.
Бавен есенен дъжд тихо стърже
по паветата спомен за влюбеност.
После пада мъгла и се свършва.
С есента, с любовта, със Света.
Аз оставам сама и заслушана
в безразличния глас на дъжда.
Радосвета Аврамова
Калипсо *
Нямам спомен за лятото. Нито за теб.
Цял живот чакам само зимите.
Аз съм тъмно, солено море
с черни перли в душите на мидите.
С бряг, над който кръжат (но за кратко)
тъжни гларуси с крясък в зениците.
Преживяла съм много пирати,
осквернили от алчност водите ми.
Уморих се от толкова помнене
на мъже-приключенци. Трудно е.
Ни един не удавих.
Защо ми е
да убивам бездуго мъртвите...
Радосвета Аврамова
Най-далечното разстояние *
Аз съм много далече от теб.
Няма как да те чуя отново.
Между нас - градове... светове...
и случайните ти любови.
Между нас няма пропаст и бездна.
Между нас няма нищо, разбираш ли...
Няма как да дойда, да седна
и да слушам отново измислици.
Няма как да ти вярвам. И не,
не е тъжно. Нито отчаяно.
Аз съм много далече от теб.
На една любов разстояние.
Радосвета Аврамова
По взаимно нежелание... *
Пътеките ме водят все натам.
където есента целува лятото за сбогом -
в един забравен и почти измислен град
със сини теменужки по балконите,
с прозорци, пълни с тихи светлинки
с площадни гълъби и дворни котки
с луна, която сънено кръжи
над пристан със една-едничка лодка,
с паважни улички и каменни саксии
и със един замислен светофар
и с малка църква, в която бие
камбана точно в десет сутринта...
Почти измислено, забравено градче,
в което есента и кятото се губят.
В което ние двамата с теб
бихме могли ( но не успяхме) да се влюбим.
Радосвета Аврамова
По средата на нощите ми *
Този юлски вятър е вълшебник.
Влиза в стаята ми късно през нощта
и ме гали(като тебе) нежно.
И не ме оставя да заспя.
Тънките завеси се полюшват
в бледорозов среднощен синхрон.
Нощното небе улавя в плюша си
пет звезди и лунно кълбо.
След това оплита наметало
от дантелена сребриста светлина.
Голите ми рамене сияят в бяло
във контрас с индиговия свят.
Няма те. А този юлски вятър
ми напомня дяволски на теб -
идва и си тръгва...
После в стаята ми
заваляват тъжни дъждове...
Радосвета Аврамова
Приказка *
Асол, Пенелопа ... и аз.
Синоними на дългото чакане.
Днес няма кораби с алени платна.
И лесно се достига до Итака.
А моят бряг осъмва вечно сам.
Не ти се връща тук. Разбирам.
Опитах се да пазя любовта,
но виждам как по мъничко умира.
А ти си ужасно надалеч.
Превръщам те в спомен-митология.
преди наум да се простя с теб.
Начаках се. И повече не мога.
Радосвета Аврамова
Този миг... *
Няма друго - само тиха любов
в този късен неделен следобед,
А градът блести като нов
и протяга прозорци нагоре.
Ние с тебе мълчм, но така,
че "обичам" шепти в тишината.
Аз съм твоята лятма Луна
и разпръсквам наоколо Мракът.
Ти си моят внезапен Дъжд.
утоляваш най-нежната Жажда.
Не ме пускай, така ме задръж, -
твоя лунна, високоетажна,
с разпиляни от обич коси
и с влюбени в тебе длани.
Тишината от обич тежи...
И е истина само в съня ми.
Радосвета Аврамова
Няма коментари
