Постинг
22.06.2016 22:58 -
Mark Keller 4
Автор: samuraivk
Категория: Други
Прочетен: 426 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.06.2016 23:02
Прочетен: 426 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 22.06.2016 23:02
Да те попитам...
Разкажи ми кой живее на Луната.
Кой не я оставя да заспи?
Кой рисува цяла нощ сияния
във зелените и влюбени очи?
Кой я прави толкова щастлива?
Кой докосва устните и мълчешком?
Кой по изгрев нежно я завива
във високото и пухесто легло?
Може би е Вятърът...не зная...
Само той познава тишината и...
Ако съм Луна, ще обещаеш ли
някога да бъдеш моят Вятър?
написа caribiana на 31.5.09
Принце мой... Понякога намираш ли ме в мислите си? Защото в моите ме няма. Има теб. Не си герой от детските ми приказки, а просто си си Ти. Съвсем човек. Оставил си Пегасите неподковани /понеже те без друго си летят/. И мечът ти отдавна е забравен, забит във камъка на края света. Дворецът ти е скромен - от две стаи /съвсем апартаментно ми звучи :)/. От рицарски турнири нямаш рани... а и да имаш, ще си замълчиш. И синята ти кръв е разредена. Отдавна си забравил да си принц. Короната ти дреме, непотребна, в кашончето с момчешките игри... Такъв си ми във мислите. Не по-различен. Различен си единствено с това, че сигурно ще можеш да обичаш самата мен - и лоша, и добра. написа caribiana на 31.5.09
Една тъжна приказка Тази нощ ще ти разкажа за ръцете си. Как не спят, защото им е празно. Как се чувстват тъжни като есени, тъй като те няма, и те няма... Как прегръщат само тишината ми и копнеят да сънуват раменете ти. Пръстите ми галят празнотата... а мечтаят в тъмното лицето ти. Дланите ми стават топли от очакване. И замират тихо, недогалени. Търсят устните ти някъде във мрака. А звездите капят, незапалени. Тази нощ ще ти разкажа за ръцете си... После ще заспя сама. Без тебе. В този наниз от студени вечности някога дали ще се намерим..? написа caribiana на 31.5.09
Без весла... Със хладни и прозрачни пръстчета дъждът погали спящите дървета. По тротоарите притича сянката му, сребристо-светла. Два гларуса крадяха бели облаци и си подвикваха във здрача. А уличните лампи се усмихваха. И после плачеха. Градът утихна и заспа в прозорците. А в тях изгряха сини телевизори. Морето и небето си говореха. Днес бяха близо. А аз съм пак на края на света. В една самотна лодка от хартия. Луната се наметна с пелена. За да ме скрие. написа caribiana на 30.5.09
Вариация на тема... "Колкото повече, толкова повече" :) Едва ли с теб ще спрем да се откриваме по облаците в дневното небе. Това, че си оставаме така безименни, не значи, че оставаме далеч. Когато думите ми плачат от безсилие и се превръщат в няма тишина, аз знам, че в мислите ти пак ме има- едно парченце паднала звезда. Не знам какви са тези разстояния, които ни разделят, и защо... Но знам, че всички километри между двама ни са просто километри от любов... Колкото повече километри, толкова повече любов... Ей за това обичам Мечо Пух :)) написа caribiana на 30.5.09
Може би когато се целунат... Не беше дъжд, а просто шепа капки. И те тежаха в чантата на Облака. А той ги пръсна просто над асфалта, усмихна се, обърна се и...толкова. Прекрачи сградите и тръгна към морето. Сега му беше леко да лети. Очите му се взираха все там, където след залеза се раждаха звезди. Навярно беше много влюбен Облак, който очакваше любимата си над града. Аз чаках дъжд, но нищо. Не е болка. Все някога ще дойде и дъжда... написа caribiana на 29.5.09
Защото ти си моето безсъние... Не спиш, нали? Разлистваш сънищата си и търсиш мене. И ми измисляш нови небеса. В очите ти от много дълго време мълчи по-влюбена една звезда. Не спиш. И аз. И стъпките ни се пресичат незнайно как, незнайно и къде. Усещаш ли как тайно те обичам? И как очаквам да се спреш при мен... Не спим. Защо... Защото във стъклата се отразява само тишина... Бих искала да стопля самотата ти, онази непростима самота. Не спя. Не спиш... Тогава ме почувствай. Почувствай устните ми. Затвори очи. Какво като е безутешно късно... Нали и двамата сега не спим. Тогава нека просто да се имаме...
Незнайно как. Невидими. Но близки. Усещам дланите ти, галещи незримото. Не мога да заспя без теб. Не искам... написа caribiana на 29.5.09
Принце мой... Понякога намираш ли ме в мислите си? Защото в моите ме няма. Има теб. Не си герой от детските ми приказки, а просто си си Ти. Съвсем човек. Оставил си Пегасите неподковани /понеже те без друго си летят/. И мечът ти отдавна е забравен, забит във камъка на края света. Дворецът ти е скромен - от две стаи /съвсем апартаментно ми звучи :)/. От рицарски турнири нямаш рани... а и да имаш, ще си замълчиш. И синята ти кръв е разредена. Отдавна си забравил да си принц. Короната ти дреме, непотребна, в кашончето с момчешките игри... Такъв си ми във мислите. Не по-различен. Различен си единствено с това, че сигурно ще можеш да обичаш самата мен - и лоша, и добра. написа caribiana на 31.5.09
Една тъжна приказка Тази нощ ще ти разкажа за ръцете си. Как не спят, защото им е празно. Как се чувстват тъжни като есени, тъй като те няма, и те няма... Как прегръщат само тишината ми и копнеят да сънуват раменете ти. Пръстите ми галят празнотата... а мечтаят в тъмното лицето ти. Дланите ми стават топли от очакване. И замират тихо, недогалени. Търсят устните ти някъде във мрака. А звездите капят, незапалени. Тази нощ ще ти разкажа за ръцете си... После ще заспя сама. Без тебе. В този наниз от студени вечности някога дали ще се намерим..? написа caribiana на 31.5.09
Без весла... Със хладни и прозрачни пръстчета дъждът погали спящите дървета. По тротоарите притича сянката му, сребристо-светла. Два гларуса крадяха бели облаци и си подвикваха във здрача. А уличните лампи се усмихваха. И после плачеха. Градът утихна и заспа в прозорците. А в тях изгряха сини телевизори. Морето и небето си говореха. Днес бяха близо. А аз съм пак на края на света. В една самотна лодка от хартия. Луната се наметна с пелена. За да ме скрие. написа caribiana на 30.5.09
Вариация на тема... "Колкото повече, толкова повече" :) Едва ли с теб ще спрем да се откриваме по облаците в дневното небе. Това, че си оставаме така безименни, не значи, че оставаме далеч. Когато думите ми плачат от безсилие и се превръщат в няма тишина, аз знам, че в мислите ти пак ме има- едно парченце паднала звезда. Не знам какви са тези разстояния, които ни разделят, и защо... Но знам, че всички километри между двама ни са просто километри от любов... Колкото повече километри, толкова повече любов... Ей за това обичам Мечо Пух :)) написа caribiana на 30.5.09
Може би когато се целунат... Не беше дъжд, а просто шепа капки. И те тежаха в чантата на Облака. А той ги пръсна просто над асфалта, усмихна се, обърна се и...толкова. Прекрачи сградите и тръгна към морето. Сега му беше леко да лети. Очите му се взираха все там, където след залеза се раждаха звезди. Навярно беше много влюбен Облак, който очакваше любимата си над града. Аз чаках дъжд, но нищо. Не е болка. Все някога ще дойде и дъжда... написа caribiana на 29.5.09
Защото ти си моето безсъние... Не спиш, нали? Разлистваш сънищата си и търсиш мене. И ми измисляш нови небеса. В очите ти от много дълго време мълчи по-влюбена една звезда. Не спиш. И аз. И стъпките ни се пресичат незнайно как, незнайно и къде. Усещаш ли как тайно те обичам? И как очаквам да се спреш при мен... Не спим. Защо... Защото във стъклата се отразява само тишина... Бих искала да стопля самотата ти, онази непростима самота. Не спя. Не спиш... Тогава ме почувствай. Почувствай устните ми. Затвори очи. Какво като е безутешно късно... Нали и двамата сега не спим. Тогава нека просто да се имаме...
Незнайно как. Невидими. Но близки. Усещам дланите ти, галещи незримото. Не мога да заспя без теб. Не искам... написа caribiana на 29.5.09
Няма коментари
