Постинг
22.06.2016 16:57 -
Albini Leblanc Canada
Отражения
Дъждът танцува, като за последно,
в кристалните дворци на моя свят.
Дори Луната спря - да го погледа
и сложи в капките му светлина.
Засвириха еоловите арфи
под дланите на Вятър тънкопръст.
А някъде, високо между арките
Луната се целуна със Дъжда...
И как сега, кажи ми, да тъгувам?
(макар да имам сто причини за това)
Луната, влюбена в Дъжда, танцува
в кристалните дворци на моя свят...
написа caribiana на 28.1.09
На път за никъде Момичето извади телефон и много дълго си говори с някой. Звучеше влюбено. И толкова самО... И бавничко вървеше в тъмнината. По стъпките и светваха звезди, а тя едва ли знаеше, че го умее. Говореше със някой, без дори да подозира как след нея по хорските настръхнали лица се връщат плахо няколко усмивки и как Луната слиза над света, защото иска да остане близко до тихата и, жълта топлина, с която казва колко го обича, до късчето изгряваща дъга, която свети във това момиче. А то вървеше толкова само, макар, че си говореше със някой. И после никой не разбра защо Луната се обърна и заплака. написа caribiana на 27.1.09
***Моята собствена зима Моята собствена зима има лилав аромат. Има червени комини с кацнали птици по тях. Има висулки в косите, има чадър от мъгли. Моята собствена зима има зелени очи. Има трапчинки на бузите. Има Луна като лодка. Има протегнати улици. Има врабчета и котки. Шал със реснички си има. Има си мен - против скука. Моята собствена зима е като никоя друга! написа caribiana на 26.1.09
Отвъд приказката... Вълшебният ми замък опустя. Отидоха си приказните феи. В градините с изсъхнали цветя едва ли някога ще е неделя. Едва ли някога отново ще са тук Вълшебниците с островърхи шапки. Сега от тъжния, ръждив капчук се сипят онемели капки. Пегасите ми станаха коне. Остана само пепел от крилата им. Заключено е онова небе, в което се надбягваха със вятъра. Часовникът удари полунощ. И приказката се превърна в...нищо. Под тънкото напукано стъкло остана обич. Толкова излишна... написа caribiana на 26.1.09
Ти, дъжда и аз Не мога да ти кажа колко много в очите ми приличаш на дъжда. А той сега замислено потропва по стъкленото тяло на деня. А той сега е близък и далечен- такъв, какъвто винаги е бил. И думите му падат, неизречени. ...от този дъжд ужасно ме боли. А исках да ти кажа страшно много, ала не знам езика на дъжда. Той ще си тръгне, скрит във някой облак. А аз ли? Аз съм тишина... написа caribiana на 25.1.09
Две изречения само... Тази лодка, далеч от брега ми напомня по нещо за тебе - с уморените тъжни весла, дето биха били слънчогледи, ако стане морето земя, ако зимата стане на лято, ако всичко се случи така, както би било точно когато ти застанеш най-после до мен, пренебрегнал причината "време", а пък времето вземе, че спре, и остане такова, зелено, за да можеш да стоплиш във шепи тези длани, без теб опустели, тези думи, дошли от сърцето, дето само за теб са живели... би било малко вълшебно, би било точно така. И защо ли на теб ми напомня тази лодка, далеч от брега... написа caribiana на 24.1.09
На път за никъде Момичето извади телефон и много дълго си говори с някой. Звучеше влюбено. И толкова самО... И бавничко вървеше в тъмнината. По стъпките и светваха звезди, а тя едва ли знаеше, че го умее. Говореше със някой, без дори да подозира как след нея по хорските настръхнали лица се връщат плахо няколко усмивки и как Луната слиза над света, защото иска да остане близко до тихата и, жълта топлина, с която казва колко го обича, до късчето изгряваща дъга, която свети във това момиче. А то вървеше толкова само, макар, че си говореше със някой. И после никой не разбра защо Луната се обърна и заплака. написа caribiana на 27.1.09
***Моята собствена зима Моята собствена зима има лилав аромат. Има червени комини с кацнали птици по тях. Има висулки в косите, има чадър от мъгли. Моята собствена зима има зелени очи. Има трапчинки на бузите. Има Луна като лодка. Има протегнати улици. Има врабчета и котки. Шал със реснички си има. Има си мен - против скука. Моята собствена зима е като никоя друга! написа caribiana на 26.1.09
Отвъд приказката... Вълшебният ми замък опустя. Отидоха си приказните феи. В градините с изсъхнали цветя едва ли някога ще е неделя. Едва ли някога отново ще са тук Вълшебниците с островърхи шапки. Сега от тъжния, ръждив капчук се сипят онемели капки. Пегасите ми станаха коне. Остана само пепел от крилата им. Заключено е онова небе, в което се надбягваха със вятъра. Часовникът удари полунощ. И приказката се превърна в...нищо. Под тънкото напукано стъкло остана обич. Толкова излишна... написа caribiana на 26.1.09
Ти, дъжда и аз Не мога да ти кажа колко много в очите ми приличаш на дъжда. А той сега замислено потропва по стъкленото тяло на деня. А той сега е близък и далечен- такъв, какъвто винаги е бил. И думите му падат, неизречени. ...от този дъжд ужасно ме боли. А исках да ти кажа страшно много, ала не знам езика на дъжда. Той ще си тръгне, скрит във някой облак. А аз ли? Аз съм тишина... написа caribiana на 25.1.09
Две изречения само... Тази лодка, далеч от брега ми напомня по нещо за тебе - с уморените тъжни весла, дето биха били слънчогледи, ако стане морето земя, ако зимата стане на лято, ако всичко се случи така, както би било точно когато ти застанеш най-после до мен, пренебрегнал причината "време", а пък времето вземе, че спре, и остане такова, зелено, за да можеш да стоплиш във шепи тези длани, без теб опустели, тези думи, дошли от сърцето, дето само за теб са живели... би било малко вълшебно, би било точно така. И защо ли на теб ми напомня тази лодка, далеч от брега... написа caribiana на 24.1.09
Няма коментари
