Постинг
22.06.2016 17:07 -
Albini Leblanc Canada 4
Да те обичам писано ми е било...
Колко, мислиш, може да се напише
по повърхността на една сълза?
Седем думи и много затишия.
Между тях - силует на жена.
После хвърляш сълзата по вятъра,
както идва внезапният дъжд.
Тя не трябва да има читатели.
И се скрива в ръцете на мъж.
После той, без дори да разбира,
все сънува предпролетна нощ...
И в сърцето му тихо пулсират
седем думи. И много любов.
написа caribiana на 19.1.09
Нищо ново под ... Луната Никой не подарява цветя на Луната. Кой ще и стигне високото? Всички залепят нозе за земята и ги превръщат във корени. Тайно понякога си мечтаят за нея, ала криле не поникват... И тя продължава така да живее. И малко по малко привиква... Пише по голите хребети думи, а лъчите и стават заоблени. После узрява в едно пълнолуние, загърната в риза от спомени. А който се влюби безумно в очите и, завинаги става обречен. Луната отдавна е луда по Вятъра. И е безкрайно далече. написа caribiana на 18.1.09
Не е трудно за разбиране Не мога да съм късче облак, защото аз съм цялото небе. Понякога, измамно кротка, синея слънчева над теб. А след това сърдито-сива валя поройно. Много дълго. И после шарено извивам една дъга. И ставам хубава. Понякога проблясват мълнии и чак е страшно да си с мен. Понякога със пълнолуния изпълвам скучния ти ден. Понякога съм звездопадна. (тогава си ме пожелай!) Понякога съм просто...празна. И мога само да мълча. Дали съм изгревна, или залязвам, дали съм вечер или ден... Не знам. Но аз не съм парченце облак. Аз просто съм едно небе. написа caribiana на 17.1.09
То се усеща със сърцето... Докато чакам истинския дъжд да кацне по стрехите потъмнели, ще нарисувам птици по первазите на дългата скучаеща неделя. Ще избродирам слънчогледи по пердетата и от прозореца ми ще прозира лято. А с корените си, навън дърветата ще слушат сънищата на тревата. И после, със разпуснати коси по улиците ще премина през мъглата. Защото истинският дъжд ще завали. Понеже нещо му подсказва, че го чакам... написа caribiana на 17.1.09
Да задържиш в шепата си... Аз, всъщност, те обичам за това, защото знам, че няма да ме притежаваш. Ще бъда птича сянка на ръба на всичките ти пролетни пожари. В индиговите ириси на нощите ще те събуждам, като лятно пълнолуние. Ще ме проклинаш след това, защото в дълбокото съм морска буря. И всъщност, затова ще те обичам, когато пиша името ти по стъклата. Не знам достатъчно ли е, но ми е всичко. Останалото ми е...вятър. написа caribiana на 16.1.09
Историйка със шарена опашка По тази улица, олющена от стъпки, веднъж премина тихо Любовта. Тогава чак асфалта поизтръпна и искаше да стане на река. Дърветата танцуваха със клони под мекото залязващо небе. Един задъхан вятър я догони, но някак не поиска да я спре. А само я превърна във хвърчило, протегнато над кацащия здрач. И после стана тъй, че я откри един усмихнат коминочистач. Сега се скитат двамата високо над спящите прозорци на града. Не им са нужни време и посока - той има нея, него - тя... написа caribiana на 15.1.09
Нищо ново под ... Луната Никой не подарява цветя на Луната. Кой ще и стигне високото? Всички залепят нозе за земята и ги превръщат във корени. Тайно понякога си мечтаят за нея, ала криле не поникват... И тя продължава така да живее. И малко по малко привиква... Пише по голите хребети думи, а лъчите и стават заоблени. После узрява в едно пълнолуние, загърната в риза от спомени. А който се влюби безумно в очите и, завинаги става обречен. Луната отдавна е луда по Вятъра. И е безкрайно далече. написа caribiana на 18.1.09
Не е трудно за разбиране Не мога да съм късче облак, защото аз съм цялото небе. Понякога, измамно кротка, синея слънчева над теб. А след това сърдито-сива валя поройно. Много дълго. И после шарено извивам една дъга. И ставам хубава. Понякога проблясват мълнии и чак е страшно да си с мен. Понякога със пълнолуния изпълвам скучния ти ден. Понякога съм звездопадна. (тогава си ме пожелай!) Понякога съм просто...празна. И мога само да мълча. Дали съм изгревна, или залязвам, дали съм вечер или ден... Не знам. Но аз не съм парченце облак. Аз просто съм едно небе. написа caribiana на 17.1.09
То се усеща със сърцето... Докато чакам истинския дъжд да кацне по стрехите потъмнели, ще нарисувам птици по первазите на дългата скучаеща неделя. Ще избродирам слънчогледи по пердетата и от прозореца ми ще прозира лято. А с корените си, навън дърветата ще слушат сънищата на тревата. И после, със разпуснати коси по улиците ще премина през мъглата. Защото истинският дъжд ще завали. Понеже нещо му подсказва, че го чакам... написа caribiana на 17.1.09
Да задържиш в шепата си... Аз, всъщност, те обичам за това, защото знам, че няма да ме притежаваш. Ще бъда птича сянка на ръба на всичките ти пролетни пожари. В индиговите ириси на нощите ще те събуждам, като лятно пълнолуние. Ще ме проклинаш след това, защото в дълбокото съм морска буря. И всъщност, затова ще те обичам, когато пиша името ти по стъклата. Не знам достатъчно ли е, но ми е всичко. Останалото ми е...вятър. написа caribiana на 16.1.09
Историйка със шарена опашка По тази улица, олющена от стъпки, веднъж премина тихо Любовта. Тогава чак асфалта поизтръпна и искаше да стане на река. Дърветата танцуваха със клони под мекото залязващо небе. Един задъхан вятър я догони, но някак не поиска да я спре. А само я превърна във хвърчило, протегнато над кацащия здрач. И после стана тъй, че я откри един усмихнат коминочистач. Сега се скитат двамата високо над спящите прозорци на града. Не им са нужни време и посока - той има нея, него - тя... написа caribiana на 15.1.09
Няма коментари
