Постинг
22.06.2016 17:14 -
Albini Leblanc Canada 5
Обяснимо е...
Обърканите сенки на дъжда
чертаят по прозорците пътеки.
И всичко е различно, за това
се чувствам някак безгранично лека.
По хоризонта кацат светлинки,
които вятърът раздухва. И изгарят.
Небето е вода, която спи
в протегнатите длани на безкрая.
Момичето ти (тоест, аз) е звън
във празното пространство на Всемира.
А ти повтаряш още онзи сън,
във който мислите и те намират.
Но всичко е различно, за това
часовникът звъни - да се събудиш.
Обърканите сенки на дъжда
понякога се чувстват пеперуди...
написа caribiana на 14.1.09
...или ще се изгубя Нося си гердан от мигове- натрошени, пъстри стъкълца. Някога се чудя - ще ми стигнат ли да маркирам пътя към дома. За да мога, щом ми страшно, да се върна там, където бях. Нищо, че изобщо не ме плашат вълците от тъмната гора. Може да ми се прииска някой да ме вземе в двете си ръце. Да познае, че нощес съм плакала, скрита в чашката на някое лале. После да ми подари вселена. И да сбъдне няколко мечти. И накрая тихо и смутено, сплели длани, с него да заспим... написа caribiana на 13.1.09
Малко объркано и незнайно защо... Има нещо толкова топло в гласа ти, че настръхвам и само мълча. По снега неотъпкан минавам като котешка боса следа. И се свивам в ръцете ти тихи под едно звездочело небе. Там Луната защо се усмихва? За това, че сме спрели със теб под един светофар истеричен, който свети зелено на пук. А тъгата на струйки изтича от отсрещния щърбав капчук. И гласът ти е толкова летен, че изобщо не е януари. Дай със устни да стопля ръцете ти. Аз от твоите цялата паря. А Луната-усмивка наднича между клоните олисели. Знаеш ли как те обичам? Колкото осем вселени! написа caribiana на 12.1.09
Не всичко, което лети... Сърцето на Неделята, безумно синьо, преля в един ванилов следобяд. Дори самотен гларус не премина през звънката, прозрачна тишина. Не духна вятър. Котка не измяучи. Колите бяха спрели да бръмчат. А аз полека се превърнах във глухарче, понеже все сънувам, че летя. Изхвръкнах над града и станах песен със някакъв наивен, лек рефрен. Да ме изпееш, сигурно ще ти е лесно. И после ще се влюбиш тайно в мен. Да знаеш, ще ти бъде трудно. Какво съм аз? Глухарче сред снега. И сигурно преди да ти се сбъдна ще се стопя... написа caribiana на 12.1.09
Какво да ти обяснявам... Думите ти са ужасно правоъгълни. И така ми става някак скучно. Няма пламъче във тях - студени въглени. А това направо ме измъчва. Иде ми да взема нещо...ножица! Да изрежа формички по тях, звездички. После да ги пусна през прозореца, че да могат малко да подишат. Знаеш ли, те могат да са цветни. Могат на хвърчило да приличат. ...но за теб е просто безпредметно. Ти не можеш даже да обичаш. написа caribiana на 11.1.09
Следите, които няма да оставим... По сините гръбнаци на вълните се плъзгат лунните лъчи. Приличат на ръце, които галят. Брегът мълчи. Изглежда, някой го омагьосал, да бъде цяла зима сам. Навярно вече му е дотежало от тишина. Добре, че птиците долитат и носят своя птичи смях. Защото иначе би се разплакал този бряг. Добре, че вятърът препуска по пясъчните му коси. А ние с теб...защо сме тука? Да помълчим... И после всеки ще си тръгне
по този омагьосан бряг. За да не можем да се върнем... ще падне сняг. написа caribiana на 10.1.09
...или ще се изгубя Нося си гердан от мигове- натрошени, пъстри стъкълца. Някога се чудя - ще ми стигнат ли да маркирам пътя към дома. За да мога, щом ми страшно, да се върна там, където бях. Нищо, че изобщо не ме плашат вълците от тъмната гора. Може да ми се прииска някой да ме вземе в двете си ръце. Да познае, че нощес съм плакала, скрита в чашката на някое лале. После да ми подари вселена. И да сбъдне няколко мечти. И накрая тихо и смутено, сплели длани, с него да заспим... написа caribiana на 13.1.09
Малко объркано и незнайно защо... Има нещо толкова топло в гласа ти, че настръхвам и само мълча. По снега неотъпкан минавам като котешка боса следа. И се свивам в ръцете ти тихи под едно звездочело небе. Там Луната защо се усмихва? За това, че сме спрели със теб под един светофар истеричен, който свети зелено на пук. А тъгата на струйки изтича от отсрещния щърбав капчук. И гласът ти е толкова летен, че изобщо не е януари. Дай със устни да стопля ръцете ти. Аз от твоите цялата паря. А Луната-усмивка наднича между клоните олисели. Знаеш ли как те обичам? Колкото осем вселени! написа caribiana на 12.1.09
Не всичко, което лети... Сърцето на Неделята, безумно синьо, преля в един ванилов следобяд. Дори самотен гларус не премина през звънката, прозрачна тишина. Не духна вятър. Котка не измяучи. Колите бяха спрели да бръмчат. А аз полека се превърнах във глухарче, понеже все сънувам, че летя. Изхвръкнах над града и станах песен със някакъв наивен, лек рефрен. Да ме изпееш, сигурно ще ти е лесно. И после ще се влюбиш тайно в мен. Да знаеш, ще ти бъде трудно. Какво съм аз? Глухарче сред снега. И сигурно преди да ти се сбъдна ще се стопя... написа caribiana на 12.1.09
Какво да ти обяснявам... Думите ти са ужасно правоъгълни. И така ми става някак скучно. Няма пламъче във тях - студени въглени. А това направо ме измъчва. Иде ми да взема нещо...ножица! Да изрежа формички по тях, звездички. После да ги пусна през прозореца, че да могат малко да подишат. Знаеш ли, те могат да са цветни. Могат на хвърчило да приличат. ...но за теб е просто безпредметно. Ти не можеш даже да обичаш. написа caribiana на 11.1.09
Следите, които няма да оставим... По сините гръбнаци на вълните се плъзгат лунните лъчи. Приличат на ръце, които галят. Брегът мълчи. Изглежда, някой го омагьосал, да бъде цяла зима сам. Навярно вече му е дотежало от тишина. Добре, че птиците долитат и носят своя птичи смях. Защото иначе би се разплакал този бряг. Добре, че вятърът препуска по пясъчните му коси. А ние с теб...защо сме тука? Да помълчим... И после всеки ще си тръгне
по този омагьосан бряг. За да не можем да се върнем... ще падне сняг. написа caribiana на 10.1.09
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
