Постинг
22.06.2016 17:02 -
Albini Leblanc Canada 2
Колкото мога да чакам...
Ела! Във моя сън е плитко.
Луната слиза ниско, като пладне.
Тревите са високи, като облак.
И всичко е почти като реално.
И аз съм същата почти. Обаче твоя.
И само мъничко съм като вятър.
А пък нощта е корабна пробойна,
в която се разлива тишината.
Нали ти казвам - също като истински,
Сънят ми се събува. Влиза вътре.
И ти ела. Да ми измислиш приказка.
Измисляй ми...докато стане утре.
написа caribiana на 23.1.09
На зиг-заг и на точки... Аз съм една рошава мисъл, зад стените, които си вдигнал. Все подскачам немирна и боса. Не ме търсиш, но пак ме намираш. Живея точно на ръба на твоето червено сърцебиене. И в нощите ти имам аромат на шоколад, на мента и ванилия. Какво да правиш...просто си безсилен... И си признай - не искаш да си тръгвам. Без мене ще останеш без магия - самотен, сив и правоъгълен. написа caribiana на 23.1.09
През прозореца... Сенките са дълги, като скука и катерят тъжните стени. Уличната лампа е светулка, само че не може да лети. Къщите мечтаят да са лодки и да тръгнат някъде на път. Тихомълком преминава котка (само тя и клоните не спят). Ако можех да съм нещо друго, щях да бъда копче. Или шал. Или пък да бъда просто въздух, който се разхожда над града... написа caribiana на 22.1.09
Разбирам го... Небето има сламена шапка през юли. Сега е просто с качулка. Понеже е зима, и вятърът брули фалшиви ноти в улука. Понеже е зима и е студено, небето не носи риза. От този кожух е така уморено, че чак не му се излиза. Стои си скрито във своята къща и чака да стане пролет. Тогава да видиш как се превръща във синя писта за полети! Е, да, обаче, сега е зима. Небето слага ушанката, (добре, поне, че нея я има) и се спотайва във сянката... написа caribiana на 22.1.09
Почти като теб... Където се докосват ветровете, над спящите дървета през нощта, проблясва за секунда нещо светло и сякаш се превръща във звезда. Минава като шепот в тъмнината и тихичко звъни с прозрачен глас. Почуква с плахи пръсти по стъклата и в стаята ми влиза Тишина. Присяда на леглото срамежливо (навярно както би направил ти). И с леките си длани ме завива и слага сън във моите очи. А после ... сигурно си тръгва. Не зная...аз отдавна спя. Но знам - ще спре за миг на ъгъла, преди да се превърне във тъга. написа caribiana на 21.1.09
На няколко преки от утрото... Във очите на зимата слиза нощта, яхнала черен кон с ледена грива. Само една непокорна звезда свети над мен. И е просто...красива. Аз мълча. Аз мълча и не зная защо. Но така ми е толкова леко... Спи умореното Земно кълбо, скрито в небесните шепи. Спят страховете ми. Ти също спиш... А на мен ми е толкова светло! Тази звезда непокорно блести и ме вика по свойта пътека. Ако тръгна на там, ще забравя за теб. И навярно ще стана щастлива. А нощта ще остане на твойто небе, яхнала черен кон с ледена грива. написа caribiana на 20.1.09
На зиг-заг и на точки... Аз съм една рошава мисъл, зад стените, които си вдигнал. Все подскачам немирна и боса. Не ме търсиш, но пак ме намираш. Живея точно на ръба на твоето червено сърцебиене. И в нощите ти имам аромат на шоколад, на мента и ванилия. Какво да правиш...просто си безсилен... И си признай - не искаш да си тръгвам. Без мене ще останеш без магия - самотен, сив и правоъгълен. написа caribiana на 23.1.09
През прозореца... Сенките са дълги, като скука и катерят тъжните стени. Уличната лампа е светулка, само че не може да лети. Къщите мечтаят да са лодки и да тръгнат някъде на път. Тихомълком преминава котка (само тя и клоните не спят). Ако можех да съм нещо друго, щях да бъда копче. Или шал. Или пък да бъда просто въздух, който се разхожда над града... написа caribiana на 22.1.09
Разбирам го... Небето има сламена шапка през юли. Сега е просто с качулка. Понеже е зима, и вятърът брули фалшиви ноти в улука. Понеже е зима и е студено, небето не носи риза. От този кожух е така уморено, че чак не му се излиза. Стои си скрито във своята къща и чака да стане пролет. Тогава да видиш как се превръща във синя писта за полети! Е, да, обаче, сега е зима. Небето слага ушанката, (добре, поне, че нея я има) и се спотайва във сянката... написа caribiana на 22.1.09
Почти като теб... Където се докосват ветровете, над спящите дървета през нощта, проблясва за секунда нещо светло и сякаш се превръща във звезда. Минава като шепот в тъмнината и тихичко звъни с прозрачен глас. Почуква с плахи пръсти по стъклата и в стаята ми влиза Тишина. Присяда на леглото срамежливо (навярно както би направил ти). И с леките си длани ме завива и слага сън във моите очи. А после ... сигурно си тръгва. Не зная...аз отдавна спя. Но знам - ще спре за миг на ъгъла, преди да се превърне във тъга. написа caribiana на 21.1.09
На няколко преки от утрото... Във очите на зимата слиза нощта, яхнала черен кон с ледена грива. Само една непокорна звезда свети над мен. И е просто...красива. Аз мълча. Аз мълча и не зная защо. Но така ми е толкова леко... Спи умореното Земно кълбо, скрито в небесните шепи. Спят страховете ми. Ти също спиш... А на мен ми е толкова светло! Тази звезда непокорно блести и ме вика по свойта пътека. Ако тръгна на там, ще забравя за теб. И навярно ще стана щастлива. А нощта ще остане на твойто небе, яхнала черен кон с ледена грива. написа caribiana на 20.1.09
Няма коментари
