***Ще разбереш Ще разбереш, че ме е имало едва когато осъмнеш в поглед, който не е моя. Едва когато спреш пред тишината на стръмните, объркани завои. Когато чуеш как ме няма. Никъде. Ни в дланите, ни в устните...ни в нищо. Не ме търси тогава. Не разпитвай. Не помниш ли...направи ме излишна. Кога съм си отишла ли? По-късно. Останах малко повечко. Да те погледам. А после просто...времето се скъса. И аз разбрах, че вече нямам време. Къде съм ли? Не искай да узнаеш... Тъй както не поиска да остана. Ще разбереш, че си ме имал чак накрая. Когато осъзнаеш, че ме няма. написа caribiana на 31.3.11


Ще си поискам обич. (И щастие. За теб.) Различно е... Пътувам сам-сама. Плашилото отдавна се отказа. Лъвът - и той. Отказа се от страх. Не срещнах тенекиени дървари. Навярно са разбрали - без сърце във тенекиените им гърди ще бъде леко. Вървя самичка. В маково поле. Изгубих пътя с жълтите павета. Не знам дали наистина убих онази лоша вещица от Изток. Пораснала съм малко. И боли. И всичко ми се струва по-различно. Уж пак отивам в Изумрудения град, макар да знам, че Оз не е вълшебник. Навярно още вярвам в чудеса... Или пък просто е последната надежда... написа caribiana на 29.3.11


Причината да ме няма Понякога усещам, че ме няма... Така ме няма, че дори дъждът не пада върху мен, а подминава. И аз сама във себе си валя. Не знам къде съм. Сигурно до тебе. (Така бих искала да съм до теб...) А този дъжд разресва с остър гребен косите на соленото небе. Изгубила съм се... (Ако съм с теб, пази ме. Пази ме, моля те! Самичка не успях... Навярно съм дошла да си те взема обратно във вълшебния си свят.) Вали. Аз виждам дъждовете. Не виждам само себе си в дъжда. Дали защото някак си сърцето ми е станало прозрачно от тъга... Или защото облаците горе от мен самата знаят по-добре че между всички непознати земни хора аз съществувам само да съм с теб. написа caribiana на 29.3.11


Да си разкажа приказка Тя отива да спи. Тя трепти от умора. Този ден беше пълен със хиляди "не!". Натоварен до празно от хора и хора и препълнен до горе с посивяло небе. А нощта се разсипва прозрачно с мъглата. Жълти призрачни лампи светят навън. Тя съблича от себе си бавно тъгата и гримира очите си с ягодов сън. А леглото е тихо. С нацъфтели лалета. С много място за нейния Той. Тя се сгушва до него (поне във сърцето си). И сънува любов. Сънува любов. написа caribiana на 29.3.11


Ангелът, който ме пази на Данка Така го чувствам - много уморен. Без капка сила да ми бъде Ангел. Навярно му е писнало от мен. До лудост. И до отчаяние. Навярно му се иска да си тръгне, но няма как ... това му е съдба. Крилете му са тъжни и помръкнали и даже не опитват да летят. Не знае със какво ме е заслужил. И аз не знам защо ме е избрал. Знам само, че е много, много тъжен. Най-тъжният от всички на света. И мисля, не той трябва да ме пази. Как би опазил мен от мен..? Прегръщам го и го тихичко погалвам изгубилите блясъка криле... написа caribiana на 27.3.11


Моята глупава обич... От тебе няма да си взема нищо. Ще си отида без да разбереш. И няма да се питам дали искаш поне да се опиташ да ме спреш. Това, което мога да ти дам, е обич. Но мисля, че за теб е все едно... Земята е огромна и ти можеш да си намериш купища любов. А моята е все така ненужна... Скимтяща, малка, свита на клъбце, разплакана понякога и често тъжна, и с много наранено сърчице... Не е за теб. Ти искаш по-голяма. А тя е свикнала да я отритват. Така е свикнала да я раняват, че вече и е трудно да опитва да устоява на човешките капризи, да бъде силна, мъдра и добра. Отдавна е раздала двете ризи. И няма неударена страна. Понякога заспива и сънува как някой ден ще се намери кой да я поиска без да се преструва.
Да я превърне в истинска любов. Да излекува всичките и рани. Да я прегърне. И да помълчи. И дълго, дълго да я гали с длани. До скоро мислеше, че ще си ти. написа caribiana на 26.3.11


Съвсем безотговорно...или просто по традиция "Dear Snow White, You were supposed to learn from my mistake! Sincerely, Eve " *** The moral of "Snow White" is "Never eat apples". Lemony Snicket

Пак е ябълка. Все това ми подава този мой живот. Неуморно! А не става от тях лимонада. Само ябълки... Няма лимони. Аз какво да ги правя...Не зная. Имам цяла кошница вече. За една те гонят от Рая във Земята Ужасно Далече. А пък аз съм събрала дузина... При това - до една омагьосани. Отровени, червените половини надничат от ръба на кошницата. Ще я отхапя тази. Без това не вярвам в Рая, който съществува. Отровата е тиха и добра.
И нежна като влюбена целувка. Прощавай, Ева. Ти ще разбереш... Снежанка също би разбрала. Поуките са само за мъже. А ние просто продължаваме... написа caribiana на 25.3.11


Не гледай към небето Пътувам с някакво хвърчило над света. И не защото си мечтая за летежи... Защото ти ми липсваш. И тъжа. И боцкат в мен хиляда таралежа, а вече свърших всичките сълзи и няма как дори да си поплача. Ти знаеш ли, как можеш да болиш... Не знаеш...нищичко не знаеш... И за това политам. За това. Да мога отвисоко да те видя. Да те погледам за последно. И сама да разбера, че трябва да си ида. написа caribiana на 24.3.11


Други реалности Той е тъжно момче. Аз такъв го измислих, за да може да бъде със мен. Почвах хиляди приказки. Ни една не дописах. Търсех него във други мъже. Припознавах очите му. И гласа му. И дланите. Припознавах дори любовта. Но накрая разбирах (основно по раните) че е друг. Не е той. Аз греша. Може би за това си отиваха всички. Или аз ги отпращах. Не знам. Чаках него. И него обичах. И избирах да бъда сама. Той е тъжно момче. И е моя измислица.
Аз не знам съществува ли някъде. Може би само в моите недовършени приказки. И рисува цветя по тъгата ми. написа caribiana на 22.3.11


Пожелай ми дъжд Понякога мълча със часове, с надеждата и ти да стихнеш в мене. Измислям си Луна вместо сърце и ѝ измислям лунни затъмнения. Но тя изгрява пак, и пак, и пак и свети в тъмното ми...и те търси. А цялата съм непрогледен мрак, изтичащ в тъмносини бързеи. Задрасквам те с индигови черти. Не искам да те помня. Но не мога... В сърцето ми-Луна блести запалена от теб светулка-огън. написа caribiana на 21.3.11


Давам те на ветровете... Тези стихове, които са за теб, са написани с най-нежното мастило. Изплакват тихо всичките си редове. Тетрадката мълчи. Съвсем безсилно. По страниците ѝ блести тъга. Като солта по камъните край морето. И всяка капчица е самота. И мъничко горчи в сърцето ми. Затварям те между зелените корици. И спирам да те помня. От сега. А утре ще направя много птици с изписани хартиени крила... написа caribiana на 20.3.11 

Автор Caribiana