Не е защото пак съм се изгубила,
а сигурно защото е Април.
Небето над града се е захлупило –
натюрморт с облак и мъгли.
Аз съм си тук. Това е ясно.
Къде е "тук" наистина не знам.
Пространството е някак много тясно
когато те се случи да си сам.
Координатите ти сякаш се разкъсват.
Компасите се чупят. Място, време...
И просто няма никой. Никой.
Само цяла вселена проблеми...
Радосвета Аврамова
 

Без излишен драматизъм
Най-уморената обич си тръгва.
Няма какво да прави при нас.
Слага палтото си, взема си куфара,
изругава наум, а на глас…
А на глас нищо не казва.
Тръшва вратата
и поема нанякъде напълно сама.
Една улична котка
се умилква в краката й.
Двете тихо потъват в нощта.
През прозореца гледам как се смаляват.
После свиват в завоя и … Край.
Ти мълчиш упорито.
Аз си паля цигара
и си мисля за други неща…
Радосвета Аврамова
 

В светът на кривите огледала
Малки, тъжни, свирепи хищници
с ослепели до празно очи,
с подредени животи по дневници,
по сергии, смърдящи на дим,
с изкривени от писане думи
и прокъсани сетива
непорочно зачеват безумия.
После раждат сърдечен глад.
И с изтръпнали остри пръсти
късат ситни парченца живот,
без да знаят, че вече е късно.
Без дори да разбират защо.
Без да мислят, че всъщност убиват.
Без да чувстват как всичко боли.
Във очите им гаснат красиво
толкова мъртви звезди.
Но уверени в своето право
да гризат този чужд живот
впиват зъби. Захапват го здраво.
И наричат това любов.
Радосвета Аврамова
 

Доказателствен списък
Следобедите с книга и кафе.
Кроткият дъжд, потропващ по стъклата.
Вкусът на пресен пчелен мед.
Шал на цветя. Билет за театър.
Уханието на изгладени чаршафи.
Мелодията на любима песен.
Бележчица, оставена на шкафа.
Пакетче с още топли кестени.
"Невероятната съдба на Амели Пулен".
Оранжевият залез на терасата.
И вятърът, миришещ на море…
Кажи ми пак, че няма щастие.
Радосвета Аврамова
 

Защото си ти
Не ме питай повече за това.
Обичам те просто. Няма причина.
Зная, че любовта и аз
сме ти някак си алогични.
Обичам те въпреки. Не защото.
Малко е трудно за разбиране,
Но те обичам, просто… И толкова.
Повече не ме питай…
Радосвета Аврамова
 

Името ти
Градът ми спи. Сънува лято.
А над него вали Пролетта.
Между клоните блесва за кратко
една кръгла сигнална Луна.
Завиждам на последните етажи,
които имат собствено небе.
Тук вятърът е много важен.
(При тази липса на криле…)
Градът ми спи. А аз будувам
и си те спомням ред по ред.
Разбира се, че е виновна бурята.
Прилича цялата на теб.
Във сиглите на тази мълния
Прочетох името ти. Заболя.
И стана празно. После – пълно
с една огромна самота.
Радосвета Аврамова
 

Интериор
Във дясно – рафтовете с книги.
И две отрязани крила.
Над тях понякога се вдига
една дантелена Луна.
Във чекмеджетата – поеми.
Кутии с музика. Сълзи.
Буркан за неупотребено време
и изразходвани мечти.
До тях – торба със сънища.
До нея – 
тетрадка, пълна с тишина,
в която може би живеят
най-истинските чудеса.
А вляво… вляво е сърцето.
Като напукан порцелан.
И с обич толкова, че свети.
Но няма как да я раздам…
Радосвета Аврамова
 

Лавандула
Нощта е с розова пижама
На светлосини сърчица.
Сама е днес. И просто няма
със кой да сподели дъжда.
На кой да каже за Луната,
която има ментов вкус.
Тъгата й е тънка. Кратка.
Хармоника. И джас. И блус.
Със карамелена коричка,
горчиво-сладка по ръба.
Нощта е толкова самичка,
че се кръщава Самота.
Но всъщност страшно й харесва
да няма никой. Никой друг.
Нощта е приказка. И песен.
Носталгия. Сърце. Капчук.
Нощта е тиха и смълчана.
С очи от виолетов мрак.
И с тънка розова пижама
на светлосини сърчица.
Радосвета Аврамова