Постинг
22.06.2016 18:27 -
Дъждовен хиперреализъм на Елизабет Патерсън 7
Автор: samuraivk
Категория: Други
Прочетен: 391 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.06.2016 18:28
Прочетен: 391 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 22.06.2016 18:28
..но не мога
Не знам заспивам ли, но ти си сън,
който сълзи по тъмните ми мигли.
Звездите капят тихичко на вън
и бавно гаснат в своето си минало.
Луната е едно око,
вторачено в морето отвисоко.
И аз не знам...не знам защо,
но искам да докосна този поглед.
Навярно е заради съня, във който тебе
те има. Въпреки сълзите.
Прекрасно знам, че нямаш време.
И трябва да те пусна да отлитнеш.
написа caribiana на 11.3.09
Извънсезонни чувства ме връхлитат... Пожарите на дългите лета, в които търсех твоята крайбрежност, преминаха във тъжен листопад по клоните на есенната нежност. Един оранжев късен минзухар проби земята с острата си жажда. И после зимата затрупа с тишина онези думи, дето те възраждаха. Аз станах най-невидимия слънчев лъч и много тайно стигнах до ръката ти. А след това търкулна се светът по дългите пътеки на раздялата. Навярно може само пролетта да ме напише нова. И по-правилна. Но ти едва ли имаш топлина, която да ме стопли огледално. написа caribiana на 10.3.09
Ще се събудя... Затварям думите във стъклени буркани, за да запазят аромата на обичане. На мен самата ми е адски рано от себе си да се отричам. Едва ли повече ще ме боли, отколкото боляло ме е всеки път преди. Това е просто нова обиколка с карета от накъсани мечти. Обаче пътят си е път. И аз го зная. По-бавно го вървя. И се страхувам. Ти няма да ме чакаш там, на края. Какво пък... Щеше да е чудо... Така че нищо, ама нищо ново. Сега ще се целувам със дъжда. А утре всичко ще е шепа спомени, които някой е събирал през нощта... написа caribiana на 10.3.09
Не плача. Оазисите са за други. Гласът ми. Мислите. Червените луни. Копринените нишки на тъгата. На вън вали. Не чу ли? Пак вали. Аз спирам. Друга е нататък. Рисувах птици. Шиех им небе от някакви мечти, назаем взети. Накрая, със отчаяни ръце свалих крилата им. И скрих небето. Тогава точно заваля отново. Но не е дъжд. Не е. Нали? Това са сребърните капки на отровата. Не виждаш ли? Тъга вали... А аз ще тръгвам. Някъде. На изток. Където хоризонтът ражда изгреви. Не ме завръщай. Няма ме. Не искам. Ще се удавя в тези тъжни стихове. Не можеш да си мой, разбираш ли... Понеже още си на всички минали. Очите ми от днес са сухи извори. Принадлежа изцяло на пустинята. написа caribiana на 10.3.09
Само няколко ноти... Напиши ми песен за едно небе, във което изгревите се прераждат в светлите бои на акварела със отблясъци от жълто и оранжево. Напиши ми песен за крилете, във които диша много вятър. За летеното над утринни морета, за вкуса солен на свободата. Напиши ми песен за високото. Даже да е мъничък рефрен. Подари ми всичките посоки. Напиши ми песен за едно небе! написа caribiana на 9.3.09
Усещане за обич (пролетно) На Слънцето усмихнатите пръсти разрошват късата прическа на тревата. А облаците дишат разпокъсано, догонвайки каляската на Вятъра. Дали е Пролет? Или само настроение на Зимата, която си отива? Не знам... Но влюбвам се в зеленото, което е усещане за прилив. И всичко страшно вече е различно... Аз днес съм просто мъничка пчела, която няма нужда от причина, за да се влюби до полуда в Пролетта. написа caribiana на 9.3.09
А теб, все пак, те има... Откъсвам три звезди и стръкче вятър и тръгвам накъдето пеят птиците. Зад мен пристъпя мълчешком Луната по опнатата тетива на жиците. Светът отвъд внезапно се смалява и се затваря в стъклено кълбо. Небето става синкаво-лилаво и се върти като виенско колело. Събличам бавно тежките умори и влизам гола в облак от вода. Издигам се нагоре и нагоре във влюбените шепи на нощта. Оставям устните на тишината да ме целуват, докато заспивам. Това, което липсва е ръката ти, която ме докосва колебливо. Това, което липсва е дъхът ти, който се сгушва тихо до гръдта ми. Без теб ми е безпътно и самотно. Ела...ела поне в съня ми... написа caribiana на 7.3.09
Извънсезонни чувства ме връхлитат... Пожарите на дългите лета, в които търсех твоята крайбрежност, преминаха във тъжен листопад по клоните на есенната нежност. Един оранжев късен минзухар проби земята с острата си жажда. И после зимата затрупа с тишина онези думи, дето те възраждаха. Аз станах най-невидимия слънчев лъч и много тайно стигнах до ръката ти. А след това търкулна се светът по дългите пътеки на раздялата. Навярно може само пролетта да ме напише нова. И по-правилна. Но ти едва ли имаш топлина, която да ме стопли огледално. написа caribiana на 10.3.09
Ще се събудя... Затварям думите във стъклени буркани, за да запазят аромата на обичане. На мен самата ми е адски рано от себе си да се отричам. Едва ли повече ще ме боли, отколкото боляло ме е всеки път преди. Това е просто нова обиколка с карета от накъсани мечти. Обаче пътят си е път. И аз го зная. По-бавно го вървя. И се страхувам. Ти няма да ме чакаш там, на края. Какво пък... Щеше да е чудо... Така че нищо, ама нищо ново. Сега ще се целувам със дъжда. А утре всичко ще е шепа спомени, които някой е събирал през нощта... написа caribiana на 10.3.09
Не плача. Оазисите са за други. Гласът ми. Мислите. Червените луни. Копринените нишки на тъгата. На вън вали. Не чу ли? Пак вали. Аз спирам. Друга е нататък. Рисувах птици. Шиех им небе от някакви мечти, назаем взети. Накрая, със отчаяни ръце свалих крилата им. И скрих небето. Тогава точно заваля отново. Но не е дъжд. Не е. Нали? Това са сребърните капки на отровата. Не виждаш ли? Тъга вали... А аз ще тръгвам. Някъде. На изток. Където хоризонтът ражда изгреви. Не ме завръщай. Няма ме. Не искам. Ще се удавя в тези тъжни стихове. Не можеш да си мой, разбираш ли... Понеже още си на всички минали. Очите ми от днес са сухи извори. Принадлежа изцяло на пустинята. написа caribiana на 10.3.09
Само няколко ноти... Напиши ми песен за едно небе, във което изгревите се прераждат в светлите бои на акварела със отблясъци от жълто и оранжево. Напиши ми песен за крилете, във които диша много вятър. За летеното над утринни морета, за вкуса солен на свободата. Напиши ми песен за високото. Даже да е мъничък рефрен. Подари ми всичките посоки. Напиши ми песен за едно небе! написа caribiana на 9.3.09
Усещане за обич (пролетно) На Слънцето усмихнатите пръсти разрошват късата прическа на тревата. А облаците дишат разпокъсано, догонвайки каляската на Вятъра. Дали е Пролет? Или само настроение на Зимата, която си отива? Не знам... Но влюбвам се в зеленото, което е усещане за прилив. И всичко страшно вече е различно... Аз днес съм просто мъничка пчела, която няма нужда от причина, за да се влюби до полуда в Пролетта. написа caribiana на 9.3.09
А теб, все пак, те има... Откъсвам три звезди и стръкче вятър и тръгвам накъдето пеят птиците. Зад мен пристъпя мълчешком Луната по опнатата тетива на жиците. Светът отвъд внезапно се смалява и се затваря в стъклено кълбо. Небето става синкаво-лилаво и се върти като виенско колело. Събличам бавно тежките умори и влизам гола в облак от вода. Издигам се нагоре и нагоре във влюбените шепи на нощта. Оставям устните на тишината да ме целуват, докато заспивам. Това, което липсва е ръката ти, която ме докосва колебливо. Това, което липсва е дъхът ти, който се сгушва тихо до гръдта ми. Без теб ми е безпътно и самотно. Ела...ела поне в съня ми... написа caribiana на 7.3.09
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
